Докато копитата на коня му трополяха по улиците на лондонските предградия, Марк проклинаше полугласно Уилоу, задето се бе опитвала да го съблазнява през всеки от дните, които бе прекарал в Корнуол. За да се защити, той се бе преместил в един хан наблизо, но тя въпреки това изискваше почти постоянно да й обръща внимание, като му напомняше всеки ден — не, всеки час, — че е спасила живота му, и настояваше той да направи същото за нея. Защото ако останеше без пукната пара, за Уилоу това щеше да бъде дори по-лошо от смъртта.
За стотен път той се запита защо Криста не беше отговорила на писмата му, защо не беше споменала на Алън за тях. Когато получи съобщението на Алън, той нямаше представа какво да направи, но сериозният тон на писмото го убеди веднага да тръгне за Лондон, а Уилоу да върви по дяволите. Беше искрено убеден, че с последните няколко седмици напълно е изплатил дълга си към нея.
Наближавайки градската си къща, Марк се разтревожи. Дали Криста е добре, запита се той разсеяно. Защо Алън го караше да се върне у дома с думи, които едновременно го плашеха и ядосваха? Защо Криста не беше отговорила на писмата му? Скоро щеше да прегърне стройното й тяло и да й каже колко много я обича. Как беше възможно тя да се съмнява в него? Разяждан от безпокойство, той спря пред къщата тъкмо в момента, когато вратата ненадейно се отвори.
— Марк, по дяволите, колко се радвам да те видя! — възкликна Алън, забелязвайки брадясалото лице на брат си, уморените му очи и изкаляните дрехи. — Изглеждаш така, сякаш дни наред не си спал и не си си сменял дрехите. Поне прие сериозно писмото ми.
— Прав си — изръмжа Марк. — Нито съм спал, нито съм се преобличал дни наред. След като получих писмото ти, не съм спирал, само си взех малко багаж и сменях конете през целия път. Какво има, Алън? Знаеш ли защо Криста не е отговаряла на писмата ми?
— Ти си й писал?
— Няколко пъти.
— Изобщо не е споменавала за известия от тебе — каза замислено Алън. — Всъщност даже всеки ден ме питаше дали не съм получил вест от тебе. Може да не е получила писмата ти.
— Давах ги на Уилоу, а тя лично ги давала на кочияша си. Той изглеждаше надежден.
Алън не каза нищо, само загледа със странен израз прекалено наивния си брат.
— Накъде си се запътил? — запита Марк, измервайки с поглед елегантната фигура на брат си.
— При Елиса — отвърна смутеният млад мъж с широка усмивка.
— Дай ми време да остържа брадата от лицето си, да се изкъпя и да си сменя дрехите, за да дойда с тебе. Заедно ще разнищим цялата работа.
— Добре — съгласи се Алън и последва Марк в къщата, а Омар вървеше по петите им. — Забравих да запитам, какво стана с процеса на Уилоу? Сигурно е продължил доста време.
Марк изсумтя възмутено.
— Още продължава, но вече не мога да направя нищо повече за нея, освен да й държа ръката и да й съчувствам. Оставих я в ръцете на компетентен човек и съм сигурен, че всичко ще бъде уредено възможно най-скоро.
— А какво каза тя за заминаването ти?
— Разпищя се. Обвини ме, че я изоставям. След като седмици наред й угаждах, мисля, че напълно съм изплатил дълга си към нея. Възнамерявам да посветя остатъка от живота си на Криста.
— Време беше да се свестиш.
След по-малко от час каретата им, управлявана от изтощения Омар, спря пред дома на Криста. Двамата млади мъже се запътиха към входната врата, докато Омар тръгна към кухнята, където знаеше, че ще завари Ленор. Алън и Марк стигнаха до вратата точно в момента, когато Брайън Кент едва не се сблъска с тях на излизане от къщата.
— О, ваша светлост — ухили се безсрамно Брайън. — Странно е, че ви срещам тук.
Марк въпросително вдигна вежда.
— Мога да кажа същото за вас, господин Кент. Мислех, че Криста ви е разказала за нас двамата. Вече няма причина да идвате да я посещавате.
— Чух, че сте в Корнуол с лейди Уилоу — подметна Брайън, пренебрегвайки забележката му.
— Както виждате, върнах се — осведоми го студено Марк. — Каква точно работа имате с Криста? — Очите му блеснаха като зелени късове лед и Брайън неволно отстъпи назад. — Е? — запита нетърпеливо Марк.