— Заминавам утре — каза тихо Марк, когато усети как Криста замира в ръцете му. — Искам да се върнеш в Англия, за да бъдеш по-близо до родителите си.
— О, господи, не! — изхлипа Криста, вкопчвайки се в него с такова отчаяние, че той усети как решителността му започва да се изпарява. — Още в мига, когато влезе в стаята, разбрах, че нещо не е наред. Защо? Защо трябва да ме изоставиш?
— Не искам, но трябва — дойде скръбният му отговор. — Днес научих, че Константин е обзет от метеж. Абдулла открито се е обявил против бея на Алжир. Обложил е с данък гражданите на Константин и те всеки момент ще въстанат. Жестоко и системно е унищожавал всички, които му се противопоставят. Гражданите са изпратили делегация при бея, за да го помолят да обуздае тиранина. Когато беят публично порицал Абдулла, той си отмъстил, като започнал да напада керваните му и да конфискува ценни стоки, предназначени за съкровищницата му. Абдулла трябва да е луд, за да постъпи така.
— Но аз не разбирам какво общо има това с тебе! — възропта Криста. — Мислех, че бейликът вече не е твоя грижа. Ти си дук Марлборо. Животът ти е в Англия, с мене и нашето дете.
— Научих от капитана на един алжирски кораб, пуснал котва в Марсилия, че беят се подготвя да нападне Абдулла. По-рано той отказваше да се меси в братските междуособици. Но сега, с негова помощ аз най-после ще прекратя самоуправството на Абдулла. Честта ми изисква да доведа делото до край. Когато сторя това, смъртта на майка ми и баща ми ще бъде отмъстена. Алън и Омар ще дойдат с мене. Отплаваме утре с капитан Хамид. Всичко е уредено.
— Просто така? Заминаваш просто така? — извика тя с внезапно извисил се до писък глас. — Каква гаранция имам, че ще се върнеш? Ще упражнят силен натиск върху тебе да поемеш юздите на управлението, да останеш в Константин и да станеш техен бей.
— Нашето дете е гаранцията, че ще се върна — отговори Марк, смаян от предположението, че тя може да се усъмни в него. — Толкова ли се съмняваш в любовта ни, че вече не ми вярваш? Предположих, че чувствата ни са достатъчно силни, за да преживеят една кратка раздяла.
— Цялата ни връзка се състои от раздели, една след друга — оплака се с горчивина в гласа Криста. — И как Алън сега ще остави Елиса, когато тя носи детето му?
— Това е между брат ми и съпругата му, любов моя — каза той меко, но решително. — Това, което има значение за мене, е моето дете. Къде предпочиташ да живееш? В лондонската къща, която ти остави леля ти, или в моята градска къща?
— Дадох къщата на родителите си — осведоми го Криста с хладен тон.
— Тогава отиди в моята градска къща. Прислугата ще се грижи за тебе, докато се върна. Преди да замина, ще напиша няколко писма, за да ти проправя пътя в обществото.
— Това не ме интересува, Марк. Страх ме е. Толкова ме е страх! Ами ако…
— Не си причинявай това, скъпа. Само смъртта може да ми попречи да се върна при тебе. Ти си моята съдба. Обречени сме да остареем заедно.
— Твоя съдба ли е и да станеш бей на Константин? Къде ще е мястото ми в новия ти живот? Имаш ли намерение да заемеш мястото на Абдулла, когато бъде свален? Кажи ми, Марк — предизвика го тя, — кажи ми, че не изгаряш от амбиция да осъществиш завета на баща си.
Настъпилото дълго мълчание разби надеждите и мечтите на Криста за бъдещето. Накрая Марк проговори:
— Не мога да ти кажа какво точно ще се случи, когато стигна в Константин, защото и аз не го знам. — Думите му не обещаваха нищо. — Но ако съм сигурен за едно нещо в живота си, то е, че любовта ми към тебе никога няма да умре. Дори ако съдбата ми е да управлявам Константин, пак ще се върна, макар и само за да те отведа със себе си. Точно сега не мога да мисля за нищо друго освен за това, че Абдулла скоро ще бъде наказан заради жестокото убийство на родителите ми и че съм длъжен, длъжен съм — натърти той — да бъда там. Алън е напълно съгласен с мене. Омар, разбира се, отива там, където съм и аз.