— Разбирам чувствата ти, Марк, наистина те разбирам — изрече тъжно Криста, прекланяйки се пред неизбежното. — Но толкова ме е страх за тебе. Колко време няма да те има тук?
— Един месец, любов моя. Най-многото шест седмици. Ще се върна навреме, за да видя раждането на детето си. След като всичко свърши, вече никога няма да се разделяме.
Това не бяха точно думите, които Криста се бе надявала да чуе, но и никой не й бе казвал, че животът й ще бъде лесен. Съдбата ги бе събрала, когато тя вече не се надяваше да види Марк жив, и сега не можеше да не й повярва още веднъж. Но в момента се намираше там, където й беше мястото, в прегръдките на мъжа, когото обичаше. Остатъкът от нощта беше пред тях. Може би, ако положеха достатъчно усилия, щяха да забавят настъпването на зората.
— Марк, люби ме отново. Не ми давай време да мисля, само да чувствам.
Той я покри с тялото си и й даде всичко, каквото тя желаеше, докато нахлуването на зората не разпръсна магията.
Точно преди Марк да замине на следващия ден, Криста получи една изненада, която не очакваше. Елиса бе успяла по някакъв начин да уговори Алън да я вземе в Алжир със себе си. Разтревожена, Криста не закъсня да изрази протеста си.
— Защо Елиса да може да дойде с вас, а аз да не мога? Нито пък Ленор? — предизвика го тя с настоятелно блеснали очи.
— Елиса е алжирка — обясни търпеливо Алън. — Макар че не се оплаква, и на нея родината й липсва така, както на мене. Тя има роднини в Алжир и ще бъде в безопасност в техния дом. Ти си чужденка и опасността за тебе и за детето ти е твърде голяма.
— Елиса също е бременна.
— Но Елиса ще роди чак след няколко месеца, а нашето дете трябва да се роди съвсем скоро — намеси се Марк, поглеждайки тревожно вече доста издутия й корем.
— Исках детето ми да се роди в Алжир — обясни замечтано Елиса. — Не ми се сърди, Криста. Никога не съм имала приятелка като тебе и ако рекъл Аллах, пак ще се срещнем.
— О, Елиса не ти се сърдя — възрази Криста и прегърна приятелката си. — Но много ще ми липсваш.
— Любов моя, мисли за нашето дете. Ти не би искала да го родиш в Алжир, където опасността дебне на всеки ъгъл, нали? Ще ми стане много по-леко, ако знам, че си на сигурно място в Англия. Омар се съгласи Ленор да остане, за да се грижи за тебе.
Той я целуна и Криста усети такова отчаяние, каквото не бе изпитвала от момента, когато Абдулла бе осъдил Марк на доживотно робство.
Лондон през зимата беше трудно поносим, но първият месец от завръщането й в града не беше особено мъчителен за Криста. Както беше обещал, Марк написа писмо до госпожа Бентън, икономката му, и Криста й го предаде. Това писмо й осигури топъл и сърдечен прием. Не би могло да се намери по-голяма отзивчивост от тази на прислугата на дука. Освен това Криста се виждаше с родителите си и с брат си и сестра си, които й идваха достатъчно често на гости, за да не й позволяват да се чувства самотна.
Лейди Хортън беше особено щастлива, че Криста е тук и тя ще може да присъства на раждането на внучето си. Сър Уесли бе възнаграден от краля с виден пост в Лондон и това много зарадва съпругата му, защото беше прекарала дълги години извън любимата си страна.
Друго писмо от Марк беше предадено на сър Питър Трентън. В него той съобщаваше за женитбата си и молеше своя добър приятел да направи така, че съпругата му да получи признанието и уважението, дължимо на една дукеса. Сър Питър пристъпи сериозно към молбата и веднага посети Криста. Между тях възникнаха топли приятелски отношения и скоро Криста започна да приема равните на себе си и да получава покани за посещения, но се отзоваваше на много малко от тях поради напредналата си бременност. Предвидливостта на Марк обаче й бе проправила пътя към безболезненото завръщане в обществото. Въпреки по-ранните клюки, нейният нов ранг сам по себе си осигуряваше безпрепятственото й приемане.
Когато се върна в Лондон, Криста се боеше да не би Уилоу Лангтри отново да се опита да я унищожи, но скоро научи че тя вече не представлява заплаха за нея. Питър й разказа, че молбата на Уилоу да получи наследството на покойния си съпруг е била отхвърлена. Тъй като не можела да живее със скромните си средства, тя се принудила да се омъжи за един застаряващ граф, който веднага я изпратил в глухата провинция където живеела на практика почти като на заточение. Криста добре си представяше колко отчаяна е Уилоу и едва ли не я съжали. Знаеше, че тази жена ненавижда затворения живот, който е принудена да води, и без съмнение копнее за лондонските развлечения. Според Криста това беше възмездие за злонамерените машинации на Уилоу и съчувствието й към нея беше почти равно на нула.