Когато минаха шест седмици, Криста и Ленор вече нетърпеливо започнаха да очакват завръщането на своите съпрузи. Всеки шум от приближаваща карета или тропот на конски подкови ги привличаше към прозорците. Зимата за тях стана още по-нетърпима.
Два месеца след заминаването на Марк Криста вече започна сериозно да се безпокои. Беше сигурна, че му се е случило нещо ужасно и затова не може да се върне при нея. Ако не беше предстоящото раждане, щеше веднага да замине да го търси. И Ленор, и семейство Хортън правеха каквото можеха, за да повдигат духа на Криста, но не можеха да я освободят от тревогите й.
В един мразовит февруарски ден Майкъл Марк Карингтън, дук Марлборо, се появи на бял свят, крещейки с всички сили с добре развитите си дробове. Акушираха Ленор, лейди Хортън и госпожа Бентън. Той закова стрелката на кантара на седем фунта. Косата му обещаваше да бъде като тъмнокестенявите къдрици на баща му, докато тъмносините му очи бяха като на всяко новородено бебе.
Криста понесе добре раждането, болките й бяха облекчени от вещината на Ленор в билките и леченията, придобита през годините, прекарани в плен. Слава на бога, че Майкъл не беше прекалено едър, защото в противен случай изходът щеше да бъде не толкова благоприятен. Въпреки дребната си фигурка Криста роди сравнително лесно. Единствената й болка беше, че Марк не можа да присъства на щастливото събитие. Нима обещанията му не значеха нищо за него?
Суровата зима премина в мека пролет и Майкъл започна да се развива като самостоятелна личност. Криста не можеше да се въздържи да не мисли за отсъствието на Марк. Нямаше го вече четири месеца. Нима не се интересуваше нито от детето им, нито от тревогите й за него?
Питър я посещаваше често и я изваждаше от мрачните й мисли, като се стараеше да я развлича. Но разказите му за шегите, които си бяха правили с Марк в колежа, я разсейваха за кратко и когато той си тръгнеше, тя отново оставаше насаме със своята депресия.
Криста нямаше нужда да напряга особено много въображението си, за да знае какво се е случило с Марк. След свалянето на Абдулла той съвсем естествено е влязъл в ролята на принц Ахмед, бей на Константин. Колкото повече време минаваше, толкова по-очевидно ставаше, че Марк няма да се върне. Всичките му обещания бяха само празни думи. Явно животът като Ахмед бей означаваше за него много повече, отколкото съпругата му и детето му. Без съмнение харемът на Абдулла се състоеше от млади девици, много по-привлекателни от нея.
Когато времето се затопли, Криста закопня за провинцията, където Майкъл би могъл да диша свеж въздух и да се научи да ходи бос по тревата. След като поговори с родителите си, замина от лондонската къща за извънградското имение на Марлборо, само на половин ден път от града.
Тя се зае да събуди за живот огромното имение, да го почисти и да смени мебелировката; увлечена в тези занимания, не усещаше как дните се изнизват с досадна последователност. Питър се отбиваше от време на време и когато си тръгваше, ругаеше Марк, задето е оставил съпругата си така да се измъчва. След заминаването на Питър Криста се връщаше към собствения си малък свят, където не съществуваше нищо и никой, а само нейният син. Ако не можеше да има Марк, не искаше и никого другиго. Щеше да се задоволи да изживее дните си в провинцията със своето малко семейство. Имаше достатъчно любов, за да й стигне за цял живот. Любовта можеше само да наранява.
Излегната под ябълковото дърво, Криста бе решила, че овощната градина е идеалното място да отпочине един-два часа в този прекрасен ден. Бе наела едно тукашно момиче, Маги, да се грижи за Майкъл, макар да държеше сама да кърми сина си, за да може да открадва по час-два от самотата.
Както често се случваше, когато останеше сама, мислите й се обърнаха към Марк и към всичко, което бяха преживели заедно, преди съдбата да ги раздели. Безнадеждна тъга се спусна над нея и огромна буца заседна на гърлото й, суха, болезнена за преглъщане. Трябваше само да затвори очи, за да си представи любимата си картина — дивото благородство на загорялото му от слънцето лице, зелените очи, ясни и искрящи като изумруди, котешката грация на стройното му тяло. И начинът, по който я любеше, с всеизгаряща страст, която подпалваше тялото й и сгряваше душата й. Трапчинката на брадичката му, когато се усмихнеше, дълбокият тембър на гласа му, когато шепнеше любовни думи в ухото й. Както беше полузадрямала, й се струваше, че чува звучния му глас, богат, отекващ, донасящ спомени за начина, по който се чувстваше в прегръдките му, топла, нежна и примираща от страст.
Въпреки всякаква логика този глас й говореше дори в съня й: