— Събуди се, любов моя.
Не! Отчаян писък се изтръгна от сърцето й и замря на устните й. Не беше справедливо да страда от загубата му дори в сънищата си.
— Криста, едва не се побърках, когато разбрах, че те няма в градската къща, докато госпожа Бентън не ми каза, че си дошла тук, в провинцията.
Криста бавно отвори очи, страхуваше се, че той ще изчезне, ако тя направи някакво рязко движение.
— Марк? — прошепна смаяно, а по лицето й пробягна невярващо изражение. — Ти ли си наистина?
Марк коленичи до нея и очите му се зареяха по дребната й фигурка, все така съвършена дори след раждането; не можеше да се наслади на красотата й и на изисканата грациозност на движенията й.
— Не ти ли казах, че ще се върна, любов моя? — закачи я той нежно. — Съжалявам, че се забавих толкова, но не можех нищо да направя.
Криста го дръпна леко надолу и се търкулна заедно с него в меката трева под краката им, заливайки се от смях, докато в очите й блестяха сълзи, без да престава да шепне името му.
— Мислех, че си ни забравил.
— Да забравя тебе и сина ни? — укори я Марк с лек глас. — Как можа да ти хрумне такова нещо? Никога не обещавам нещо, ако нямам намерение да го изпълня. Видях сина ни. Отбих се в къщата и Ленор ми го представи. Съвършен е. Мисля, че очите му ще станат сини, като твоите.
— По-скоро синьозелени — поправи го Криста. — Радвам се, че го харесваш. Нарекох го Майкъл, както се разбрахме, преди да заминеш.
— Исках да бъда тук — каза той тъжно. — Ужасно ли беше?
Криста сви рамене.
— Не повече, отколкото очаквах, макар че не знам дали бих го понесла, ако не беше Ленор с нейните билки. Радостта, която ми дава Майкъл, далеч надхвърля болката, която изтърпях.
— Ти си истинско чудо — прошепна той, а зелените му очи блеснаха възторжено.
Посегна да я прегърне, но Криста се търкулна настрани; въпросът, който искаше да му зададе, изгаряше устните й.
— Минаха повече от четири месеца, Марк. Какво стана, че се забави толкова? Едва не полудях, въобразявах си какво ли не.
Марк се надигна, облегна се на едно дърво и я привлече в прегръдките си въпреки лекия й протест.
— Мога да започна от началото, защото виждам, че няма да се успокоиш, докато не узнаеш всички подробности.
Криста заразглежда лицето на любимия си, докато той се настаняваше по-удобно. Красивото му лице бе потъмняло от слънцето, природните стихии бяха вкопали в кожата му ситните бръчици, които излизаха от краищата на пронизителните му зелени очи, и бяха прорязали неумолими бразди по бузите му. Но вместо да го загрози, това само го правеше още по-привлекателен.
— Стигнахме Алжир навреме, за да поведем войските на бея към Константин — обясни той. — Еничарите на Абдулла бяха добре обучени, но не бяха главното препятствие пред нас. Константин е почти непревземаем град. Високи стени, дълбок ров и подвижни мостове със силна охрана — Абдулла охраняваше зорко всички подстъпи към града. Или поне така си мислеше. Еничарите му излизаха внезапно, нападаха керваните на бея и бързо се оттегляха в цитаделата. Нямаше начин Абдулла да бъде пленен и беят почти се беше признал за победен, но аз и Алън го посъветвахме да направи друго.
— Алън? Къде е той? — запита Криста във внезапен пристъп на страх. — Ами Омар и Елиса? С тебе ли са?
— Всичко по реда си, любов моя, всичко по реда си — закачи я Марк. — Докъде бях стигнал? А, да. Двамата с Алън знаехме за един таен вход в крепостта, който баща ни ни беше показал много отдавна. Има четири естествени каменни арки, които водят към вътрешността на града, но ние с Алън знаехме и пета, тайна, издълбана в камъка под речното корито. Преди много години татко беше наредил да се разчисти този проход именно за такива непредвидени случаи. Трябва да се гмурнеш под водата, за да намериш входа към него, и почти веднага водата отстъпва пред един стръмен тунел, който излиза точно под замъка. С годините там се бяха натрупали всякакви боклуци и бяха нужни седмици, за да се разчисти.
— С две думи, влязохме в града през тайния тунел в една късна нощ и пръснахме слуха, че беят очаква богат керван от Тунис, който щял да мине наблизо. Както се надявахме, слухът стигна до Абдулла и той веднага прати шепа еничари да го пресрещнат. Само трябваше да изчакаме, докато те излязат от крепостта, и тогава, под прикритието на нощта, преодоляхме стражите и отворихме портата. Боят беше жесток, но трая кратко. Скоро завладяхме Константин.
— Какво стана с Абдулла? — запита Криста, останала без дъх. — Той… дали…
— Да, любов моя, мъртъв е. Но не стана така, както може би си мислиш. В края на краищата, Абдулла не падна убит от своя плът и кръв, както трябваше да стане.