Тази мисъл подтикна Криста да действа, тя открехна вратата на каютата с намерението да се изправи срещу Марк и да го убеди да се вслуша в гласа на разума. Но не успя да прекрачи прага. Някъде наблизо се чу дрезгавият глас на Уилоу:
— Марк, аз съм, Уилоу, пусни ме да вляза. Каза ми да дойда тази вечер в каютата ти, скъпи, и аз не можах да чакам повече.
Криста тихо затвори вратата, облегна се на нея и се укори за безразсъдното си предположение, че Марк сериозно е казвал, че двамата с нея са родени един за друг. Това са били само празни приказки. Може и да го е мислел сериозно, но само преди Уилоу да се появи отново в живота му. Криста се зарадва, че разбра колко вятърничав е този мъж, преди да бе станало твърде късно. Приготви се за лягане, а в главата й се въртеше вихрушка от несвързани мисли. Запита се какво ли означава пълната тишина зад стената, в съседната каюта. Дали Марк и Уилоу вече се любят страстно, запита се тя съкрушена.
Криста изобщо не разбра, че Уилоу така и не успя да влезе в каютата на Марк. Тя бе отпратена от гиганта Омар, който сопнато осведоми вбесената червенокоса красавица, че господарят му спи. Уилоу си тръгна разярена.
На следващия ден Криста едва успя да си наложи цивилизовано поведение спрямо Марк. Не можа да го види сам, защото Уилоу неизменно висеше на ръката му. Не я обезпокои и Анри, макар че от време на време и хвърляше коси погледи, пълни с обида. Явно я обвиняваше заради затрудненото положение, до което го бе докарал Марк.
Не след дълго идеалното време, на което се радваха, откакто „Бон ами“ отплава от Марсилия, отстъпи пред ниско надвиснали оловни небеса, поривист леден вятър и гъсти облаци; морето се превърна в разпенено сърдито чудовище, пръскащо солена пяна по палубата. Криста се държеше здраво за перилата, без да може да откъсне поглед от величествената гледка, която я изпълваше с ужас.
— Капитанът нареди всички пътници да се приберат в каютите си — дочу тя нисък глас точно над ухото си. Вятърът откъсна думите на Марк от устата му и ги метна към Криста. — Чуваш ли ме, Криста? — извика той. — Всички други пътници вече се прибраха долу.
Тя бавно се обърна и го погледна.
— Буря ли ще има? — избъбри едновременно със страх и благоговение.
Никога не беше виждала по-величествена гледка от това сърдито море пред буря.
— Много е вероятно — каза той, борейки се с вятъра, за да може тя да го чуе. — Ела, ще те изпратя до каютата ти.
Криста кимна, но когато се опита да отдели пръсти от перилата, те не я послушаха. Усещайки страха й и същевременно магията, която упражняваше върху нея приближаващата се буря, Марк стисна ръцете й и започна да откопчва пръстите й един по един от перилата. Допирът му обаче я разтърси и я извади от вцепенението й. Кожата й пламтеше, когато се докоснеше до неговите пръсти, и Криста не можеше да отдели поглед от изумрудените му очи, поднасяйки душата си на единствения мъж, който я накара да онемее от желание.
Марк далеч не бе имунизиран срещу безмълвния й зов и се запита дали тя разбира за какво го моли с тези изразителни сини очи. Изведнъж усети, че вече няма никакво значение какво според сърцето му е правилно или погрешно, когато свирепото желание овладя сетивата му.
Бълвайки сърдити ругатни, които вятърът моментално отнасяше, Марк се поддаде на емоциите, които го преследваха още от първия миг, когато погледна тази изкусителна палавница. Твърдата му решимост и похвалните му намерения се стопиха за миг, отнесени от свирепата буря, когато той пъхна ръка под огъващите се колене на Криста и я вдигна на ръце, полагайки главата й до диво биещото си сърце.
Понесе я, като че ли беше перце, по клатещата се палуба, обливана от постоянно надигащите се вълни. Леден дъжд запръска, когато стигнаха покрития коридор за каютите, но и двамата не бяха ни най-малко разтревожени от това, защото всеки осъзнаваше само присъствието на другия до себе си, не и разбушувалите се стихии. Когато стигнаха каютата на Криста, и двамата бяха измокрени до кости и трепереха неудържимо, макар треперенето им да нямаше нищо общо с времето или със състоянието на дрехите им.
Марк внимателно я остави да стъпи долу и посегна с треперещи пръсти към закопчалките отпред на роклята й. Една лампа, която може би Марла нарочно бе оставила, за да свети на господарката й, се мяташе, закачена на тавана, и хвърляше разсеяна светлина.
— Аллах да ми помогне, защото аз сам не мога да си помогна — изстена той болезнено. — Не мога повече да ти се противя, макар да знам, че сега не е времето, нито мястото.