— Гордостта е странно нещо — обади се замислено Марк. — Потъпкването й не служи за нищо. Следващия път, когато критикуваш мъжествеността ми, се приготви да си понесеш отговорността за моите реакции.
— Няма да има следващ път — заяви решително Криста.
Загадъчна усмивка изви ъглите на устата му и Марк с лекота скочи на крака, извисявайки се над нея като несъмнено олицетворение на мъжествеността.
— Грешиш, любов моя. Ти ще ме призовеш отново като сирена и аз, като оглупял от любов, ще се отзова. Аллах те е създал специално за мое удоволствие и никой друг мъж няма силата да стигне до твоята душа.
— Надменността ти не знае граници — отвърна кисело Криста. О, господи, защо трябва той да е така ужасно прав, запита се тя, преглъщайки конвулсивно. Съзнаваше, че никой друг мъж няма да може да я развълнува така, както Марк. Обичаше го, този принц, но той не я обичаше достатъчно, за да последва сърцето си вместо да се отдаде на жаждата за отмъщение, която го давеше. Болеше, ужасно болеше при мисълта, че тя няма никакво място в живота му, а може само да удовлетворява мъжките му нужди, което всяка жена лесно би могла да прави.
Спуснала гъстия заслон на миглите си, по които бляскаха горчиви сълзи, тя го наблюдаваше как се облича и някакво шесто чувство й казваше, че сега за последен път го вижда така. Въздишката й привлече вниманието му. Няколко напрегнати минути той изучаваше красивата й голота, наслаждавайки се съвсем неприкрито на двата хълма, още розови от любенето им, на тънката й талия, на стройните колони на съвършените й крака, на издутината на задничето.
— Знам че си сърдита, Криста, но един ден ще разбереш колко скъп ми е твоят живот. Прекалено скъп, за да го излагам на опасност. Само да можеше да ми повярваш и да бъдеш търпелива, обещавам ти, че скоро ще бъдем пак заедно.
— Като твоя наложница ли? — предизвика го Криста.
Той помръдна конвулсивно устни, но от тях не излезе никакъв звук. Безпомощно сви рамене, обърна се и излезе от каютата. В тъмнината отекваха последните му думи — думи, които щяха да навестяват сънищата й през всичките празни нощи, които й предстоеше да преживее: „Съдба, сладка моя сирено. Съдбата иска, човек се подчинява.“
Ясното небе и лекият бриз обещаваха хубаво време, но на следващия ден настроението на Криста беше далеч от хубавото. Не видя никъде Марк, докато стоеше до перилата и наблюдаваше как хора от екипажа поправяха повреденото кормило. Капитан Дюбоа се разхождаше нервно по мостика, наблюдавайки процеса, и в същото време хвърляше напрегнати погледи към морската шир около „Бон ами“.
Мрачното усамотение на Криста бе внезапно нарушено, когато Уилоу застана безшумно до нея, този път без обичайния си придружител Пиер Льофевр. Свирепият поглед, който хвърли на Криста, беше всичко друго, само не и приятелски.
— Не заблуждавате никого, нали разбирате — подхвърли тя хапливо.
Криста трепна и се обърна към съперницата си.
— Нямам представа за какво говорите.
— Анри Жерве намекна, че вие с Марк сте нещо повече от приятели. Познавам го добре, той не е мъж, свикнал дълго да бъде без жена. Не спи с мене, така че в думите на Анри сигурно има някаква истина. Вече всички на кораба знаят, че вие с Марк сте любовници.
— Анри не е човек, на когото може да се вярва — отвърна хладно Криста. — Той каза ли ви и че една нощ ме нападна и само навременната поява на Марк ме спаси? На ваше място не бих обръщала особено внимание на това, което казва Анри.
— Не ме интересува какво се е случило между вас и Анри — изрече безгрижно Уилоу. — Но много ме интересуват отношенията между вас и Марк. Бяхте ли любовници в Англия? Вие ли сте причината той да прекрати връзката си с мене? Последва ли ви във Франция, заради вас ли се качи на борда на „Бон ами“?
Бомбардировката от въпроси накара кръвта на Криста да кипне.
— Ако толкова искате отговори, питайте Марк — изтърси сопнато тя.
— Какво да ме пита? — чу се дълбок глас.
Двете жени бяха толкова погълнати от разговора си, че не забелязаха приближаването на Марк.
— Скъпи! — възкликна Уилоу и му отправи съблазнителна усмивка.
Но Марк имаше очи само за Криста.
— Какво искахте да ме питате, дами? — повтори той.
— Нека лейди Уилоу да обясни — подхвърли Криста през рамо, докато се обръщаше и се отдалечаваше с възможно най-голяма бързина.
След ядовитите думи, които бяха разменили предната нощ, чувствата й бяха все още силно наранени, за да влезе в словесна битка с единствения мъж, когото някога би могла да обича.
Марк беше напрегнат, това си личеше по тъмните вежди, събрани над основата на носа. Когато най-накрая бе срещнал единствената жена, която можеше да задоволи всичките му потребности и която би могъл да обича безрезервно и всеотдайно, обърканият му живот го правеше безпомощен, не му позволяваше да последва сърцето си и да я направи своя завинаги. Странно наистина, но в ума на Марк нямаше никакво съмнение, че обича Криста, може би още от първия миг, когато очите им се срещнаха на бала на семейство Трентън.