Сгушени една до друга на тясната койка, Криста и Марла тръпнеха в ужас, щом звуците от ужасната битка на палубата проникнеха при тях. Трясък на снаряди, задушлива миризма на барут, викове на ранени хора — всичко това беше достатъчно страшно, но най-лошото бяха предчувствията за собствената им съдба в ръцете на пиратите, ако „Бон ами“ паднеше тяхна жертва.
Тогава една друга мисъл, още по-ужасяваща, измести страха, който Криста таеше. Ами ако Марк е ранен… или още по-зле, ако е убит? Ами ако е отишъл на сигурна смърт, повярвал на гневните думи, които му бе отправила предната нощ? Ако умре, без да знае колко много означава за нея? Боже господи, тя не можеше да допусне това!
Освобождавайки се от ръцете на Марла, Криста се изправи на треперещите си крака и се запъти към вратата.
— Госпожице Хортън! Къде отивате? — извика ужасената жена.
— Трябва да разбера какво става, Марла. Трябва да знам какво ще се случи с нас.
— Не, моля ви, не отивайте, госпожице! Нещо ужасно ще стане с вас. Обещах на баща ви, че ще бъдете в безопасност.
— Не се тревожи, Марла — успокои Криста прислужницата си. Вече беше решила. — Ще внимавам. Обещавам да стоя скрита на пътеката само докато разбера накъде клони битката. Ако „Бон ами“ бъде пленен, няма да има значение дали ще ме видят, защото рано или късно пиратите ще ни открият.
— О, госпожице! — захленчи Марла, уплашена от мрачните предвиждания на Криста.
Понеже не можа да намери думи, с които да успокои прислужницата си, Криста отключи вратата и излезе в коридора, като нареди на Марла да заключи след нея. Съдейки от трясъка и виковете, които се носеха откъм палубата, тя разбра, че горе се води свирепа битка и че засега пиратите си имат достатъчно други занимания, за да се впуснат да претърсват пътническите каюти.
Криста сподави един писък, когато се спъна в някакво тяло, простряно край стълбата. Замръзна на място, зачака, но когато тялото не помръдна, тя набра смелост и се вгледа по-отблизо в него. По разнородните дрехи на мъртвеца лесно определи, че е от пиратите. Гърлото му беше прерязано и тя преглътна конвулсивно, мъчейки се да потисне гаденето, което заплашваше да я надвие. Извърнала поглед, Криста прекрачи трупа и се заизкачва по стълбата, надниквайки предпазливо през люка. Кървавото зрелище, на което се натъкнаха очите й, я накара да пожелае да си беше останала долу с Марла.
Палубата беше цялата хлъзгава от кръв; носеше се оглушителен звън на саби и пистолетни изстрели. Накъдето и да погледнеше, виждаше мъже, вкопчили се в смъртоносни ръкопашни двубои. Недалече от себе си зърна корабния лекар, който превързваше ранените от екипажа, прислонени зад купчина въжета. Самият лекар като че ли беше ранен. Стоновете и виковете на тези окаяни нещастници, целите в кръв и барут, разкъсваха нежното сърце на Криста и тя не можа да остане равнодушна към сърцераздирателната гледка.
Без да обръща внимание на сигурността си, както и на предупрежденията на Марк, тя излезе на палубата, като сръчно се отстрани от двама биещи се, които препречиха пътя й. Мигновен оглед я увери, че Марк не е сред ранените и тя бързо си проправи път към тях, предлагайки помощта си на смаяния лекар.
— Божичко, госпожице Хортън, какво правите тук?
Като го погледна отблизо, Криста установи, че доктор Тримейн наистина е ранен. Кръвта бликаше обилно от една грозна рана на лявата му ръка.
— Дойдох да ви помогна — каза тя почти троснато. — Позволете ми да превържа раната ви. Иначе няма да можете да си вършите работата.
Доктор Тримейн не възрази, когато Криста започна внимателно да вади парченцата плат, заседнали в раната му, с помощта на пинсета, която бе намерила в лекарската му чанта, и му направи стегната превръзка. Когато свърши, той я възнагради с благодарна, но отпаднала усмивка.
Благодаря, госпожице. Много съм ви признателен за това, което направихте за мене, но тук не е място за една дама. Моля ви, слезте долу. Не ви ли казаха да се скриете?
— Да, предупредиха ме — призна Криста, — но аз оставам. Трябва ви помощник.
Отказвайки да помръдне от палубата, Криста се обърна към ранените и започна да превързва главата на едно момче, което изглеждаше достатъчно малко, за да не напуска самичко дома си, камо ли да излиза в бой срещу пирати. Тримейн сви неуверено рамене, страхуваше се за сигурността на Криста, но беше благодарен за помощта, която тя можеше да му даде.