Работиха така рамо до рамо няколко минути, преди Криста да се осмели да попита:
— Какви са шансовете ни за победа, докторе?
Когато влезе при него зад купчината въжета, тя вече не можеше да вижда какво става на няколко крачки от нея. Докторът обаче няколко пъти бе излязъл смело иззад укритието си в разгара на битката, за да спасява ранени, затова можеше да й отговори.
— Не са големи, госпожице — каза той уклончиво.
Макар да признаваше факта, че бързо губят почва пред пиратите, той не искаше да й каже истината, защото се страхуваше как ще й се отрази. Тримейн се плашеше от мисълта какво ще стане с жените, попаднали в мръсните ръце на шайката, кръстосваща покрай Варварския бряг.
— Не виждам Марк Карингтън сред ранените — изрече тя с треперещ глас. — Знаете ли случайно дали… дали е бил сред защитниците?
Лекарят вдигна очи от работата си и я изгледа любопитно, преди да отговори:
— Да, видях го. Биеше се ожесточено, също както пиратите, а неговият човек Омар пазеше гърба му.
Лек стон и едва чута благодарствена молитва се откъснаха от устните на Криста, която видя с мисления си взор бронзовия торс на Марк, блеснал в пот, и мускулестите му ръце, размахващи сабята в защита на нападнатия кораб. В желанието си да зърне мъжа, който бе пленил сърцето и мислите й, Криста изостави за момент доброволно поетите задължения на милосърдна сестра, за да надзърне предпазливо зад купчината въжета. Това се оказа действие, за което щеше да съжалява цял живот.
С широко отворени сини очи, които моментално огледаха палубата от носа до кърмата, Криста с внезапно трепване съзря най-страшния мъж, когото някога беше виждала. Истински гигант с огненочервена коса и брада, с кръвясали очи, вперени в нея, в които проблесна зловещо наслаждение. Висок почти два метра, развял рошави коси и брада, с голи ръце и гърди, лъснали от пот и кръв, свирепият гигант забеляза Криста в мига, когато тя подаде глава от укритието си, и изрева доволно.
Криста, връхлетяна от невероятен страх, се скри моментално зад въжетата, мъчейки се да остане незабелязана, но не успя. Онзи бе здраво стъпил на мощните си като дървесни стволове крака, гол до кръста, с цяла гора рунтави червени косми, гъсто израснали по невероятно широките му гърди. Ръцете му бяха мускулести, с изпъкнали жили, вратът му беше едва ли не по-дебел от талията на Криста. Тънък в кръста и изненадващо подвижен за ръста си, пиратът преодоля противника си с един мощен удар на огромния си нож и се захили зловещо, отстранявайки всеки, който се опиташе да препречи пътя му към Криста.
Смразяващ ужас обхвана Криста, тя притисна ръце към устата си, изричайки безмълвна молитва. Страшният пират я бе видял! Идваше за нея! Овладяна от паника, тя хукна да бяга. Хвърли бегъл поглед към люка, откъдето бе излязла на палубата, но видя, че пътят й е препречен от двама пирати здравеняци. Метна се на другата страна, търсейки откъде да се измъкне, и видя изход в противоположната посока. Съзнавайки, че шансовете й са минимални, Криста хукна нататък.
С ъгъла на окото си Марк забеляза къс синя материя и в мисълта му се надигна протестен вик. Криста! Не! Но когато се опита да й се притече на помощ, го нападнаха трима решени на всичко пирати и той се видя принуден да се бие с тях, за да спаси собствената си кожа. Само след миг вярното острие на Омар влезе на негова страна в неравната битка и силите почти се изравниха.
Скърцайки със зъби от чувство на безизходност, с няколко малки рани, които обаче кървяха обилно, Марк веднага осъзна, че екипажът на „Бон ами“ бавно, но сигурно отстъпва под напора на пиратите от Варварския бряг. Не се тревожеше за себе си. Ако не го убиеха в битката, щяха да го продадат като роб или да го върнат срещу откуп на Абдулла. Ако станеше така, това означаваше сигурна смърт. Боеше се за Криста. Тъй като бе прекарал по-голямата част от живота си по тези места, той инстинктивно знаеше каква съдба я очаква, знаеше, че няма да е от най-приятните. По-скоро би умрял хиляда пъти, отколкото да я види подложена на унижение и малтретиране.
Червената брада се впусна след Криста като лисица след заек, ухилен до уши. Слънцето се отразяваше във веещите се руси кичури, които веднага бяха привлекли вниманието му, и той разбра, че иска тази жена. Знаеше, че тя няма как да му се изплъзне. Още малко и корабът щеше да бъде негов. Още когато съзря жената, надникнала иззад струпаните въжета, Червената брада бе поразен от неземната й красота, но това не му попречи да пресметне цената й на робския пазар. Може би алжирският бей щеше да иска това безценно съкровище за своята колекция. Казваха, че имал набито око за хубавите жени. Тя можеше да се настани и в харема на великия отомански султан. Червената брада никога не беше виждал коса с такъв цвят, нито жълт, нито златист, а по-скоро като сребро, докоснато от лунни лъчи. Невероятно!