7
Един прекрасен слънчев ден Криста се събуди със странно усещане ниско в корема. Помисли, че скоро ще й мине, и реши да не споменава нищо на Селима. Предположението й се оказа вярно, след няколко часа пак се чувстваше съвсем добре. На следващия ден се случи почти същото, но този път тя повърна в един леген; Селима нахлу бързешком в стаята й, повикана от една прислужница, която бе чула странните звуци.
— Какво има, Криста, болна ли си? — запита тя със съчувствен глас. — Откога е това?
— Само един-два дни — каза Криста, без да се безпокои особено. — Бързо ми минава, затова съм сигурна, че няма от какво да се тревожа.
Тъмните очи на Селима се присвиха замислено и тя внимателно огледа тънката фигура на Криста.
— Нали ще ми кажеш, ако пак ти стане зле? — запита тя; някъде дълбоко в мозъка й се зароди подозрение.
— Разбира се — съгласи се Криста. — Но няма нищо сериозно. Наистина.
Но когато неразположението продължи цяла седмица, дори Криста се разтревожи и сподели страховете си със Селима, която веднага разказа всичко на Калим.
— Момичето е болно? — запита остро Калим, когато Селима се изправи пред него. — Повикахте ли моя лекар? Поверих я на твоите грижи, Селима, и не съм очаквал да й се случи нещо.
Недоволството му беше съвсем явно.
— Това, което мъчи Криста, не е по моя вина, господарю — отвъдна бързо Селима. — Идвам от голямо семейство и тази болест не ми е непозната. Смятам, че момичето носи дете.
Безкраен поток ругатни изскочи от устата на Калим и Селима се сви от страх. На нея ли се сърди? Ще я накаже ли? От Барбароса ли е детето?
— Барбароса ще се вбеси, когато се върне и разбере, че момичето носи дете — каза Калим, след като даде воля на гнева си. — Тя знае ли какво й е?
— Не, господарю, момичето е доста наивно за тези неща.
— Добре! Ще направя това, което според мене е най-добре за Барбароса. Той очаква да спечели голямо богатство от тази робиня, а ако тя се подуе, понеже носи дете, това няма да е в него интерес — произнесе той замислено. — Когато лекарят потвърди състоянието й, ще получи нареждане да й даде отвара, която да я освободи от бремето й. Тя е твърде ценна, за да се допусне друго семе освен на новия й господар да расте в нея.
— Може би детето е от Барбароса. Не трябва ли той да реши какво да се направи? — запита несмело Селима.
— Много си позволяваш! — изрева Калим и я зашлеви с опакото на дланта си; досега рядко го бе правил. — Ти трябва само да се грижиш за момичето. Може би бастонадата ще те научи на покорство.
— Не, господарю, моля ти се, не бастонада! — замоли се Селима и се хвърли в краката на Калим.
Това наказание сигурно беше измислено от самия дявол. Прилагана съвсем законно, бастонадата причиняваше невъобразима болка, без да поврежда нежната и красива кожа на непокорните наложници или ценните роби. Това всъщност беше бой с дебел дървен прът по стъпалата на краката. Болката беше жестока, често човекът не можеше да ходи няколко дни, но кожата оставаше неповредена. Селима ужасно се боеше от това наказание, защото неведнъж го бе изпитвала върху себе си.
— Върви — заповяда Калим. — Върви, преди да съм се разгневил. И ела да ми кажеш, след като лекарят види момичето.
Без да губи време, Селима побърза към сарая, въздъхвайки облекчено. Макар да знаеше, че Калим е много привързан към нея, той без никакви угризения можеше да налага наказание, щом авторитетът му бъдеше оспорен.
Криста се подложи без възражения на смущаващия преглед, извършен от лекаря на Калим, възрастен мъж, чието стоическо изражение не издаваше нищо. Когато свърши, й зададе няколко въпроса, които според Криста не бяха негова работа, но тя предпочете да отговори, за да си създава неприятности. Накрая той я увери, че болестта й не е сериозна, и си тръгна. Криста изфуча негодуващо. Знаеше си, че е така, за какво трябваше да я преглежда лекар.
Същата вечер тя получи извънредно вкусен плодов шербет, а Селима седеше до нея със сведени очи. Напитката беше толкова освежаваща, че Криста изгълта цялата чаша, без да я подканват, коментирайки пикантния й вкус, а Селима се усмихна почти насила.
Когато по-късно се оттегли за почивка, Криста усети, че не може да заспи. Поради някаква необяснима причина в сънищата й се промъкваше мисълта за Марк — спомняше си как се чувстваше в ръцете му, как целувките му я възбуждаха, как по цялото й тяло се разливаше наслада, когато той беше вътре в нея, спомняше си екстаза, който той не пропускаше да й даде. Жив ли си, любов моя, прошепна тя в тъмното. Търсиш ли ме? Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че той не е мъртъв и един ден ще я намери. Тази мисъл я крепеше да не полудее, даваше й смелост да посреща всеки ден, независимо на какъв тормоз може да бъде подложена. Марк много пъти й беше повтарял, че ще изживеят заедно живота си, и тя се държеше за тази слаба надежда. Заспа с тази успокояваща мисъл.