Когато на следващата сутрин продължиха пътя си, Криста трябваше през цялото време да се бори с праха, който се вдигаше на жълти облаци изпод копитата на камилите, и усети, че след като излязоха от Тел, започна да става все по-горещо. Навсякъде погледът й срещаше маслинови горички и житни ниви, клюмнали под безмилостното слънце. Но не преставаше да се учудва колко студени са нощите. Наистина страните от Варварския бряг бяха земя на контрастите.
Тази вечер Ленор беше по-мълчалива, отколкото обикновено, когато й донесе вечерята в палатката.
— Сърдиш ли ми се, господарке? — запита тя плахо. — Моля те, прости на старата жена, която вече няма смелостта да се опълчи срещу господаря си.
— Няма за какво да ти прощавам — усмихна се тъжно Криста. — Ти беше напълно права. Няма къде да отидем, няма къде да се скрием. Ако по някакво чудо успеехме да избягаме, щяха да ни намерят и да ни накажат. Моля те, остави ме, Ленор, искам… искам да остана сама.
Подчинявайки се на желанието на Криста, Ленор мълчаливо излезе от тясната палатка.
Криста си легна с натежало сърце, защото знаеше, че след ден-два ще стигнат Константин. Почти разсеяно надяна прозрачния бледорозов кафтан, който използваше вместо нощница. Жените на Калим й бяха подарили няколко красиви кафтана, които й служеха много добре по време на пътуването. Дори й поднесоха и малко резбовано сандъче, в което да прибере оскъдния си гардероб. Унасяйки се в сън, тя си спомни Марк и думите му за съдбата.
— Сгреши, Марк, ужасно сгреши! — извика тя на глас, удряйки възглавницата с юмрук. — Съдбата е само мит, а думите ти бяха жестока шега. Ако господ искаше да сме заедно, къде си сега?
Нощната тишина бе раздрана от внезапно стакато на пушечни изстрели, звън на саби, предупредителни викове и предсмъртни писъци. Криста подскочи, овладяна от тъмен ужас, викът заглъхна в гърлото й. Какво става? Да не би да се е събудила от лош сън? Но не, не беше сън, разбра тя, когато боят наближи палатката й. Това, което ставаше в лагера, беше съвсем истинско. С усилие на волята тя премести крака до ръба на импровизираното легло от възглавници и постелки от овчи кожи. Но преди да успее да надникне навън, платнището на палатката се отметна и на входа се очерта фигурата на мъж, почти толкова едър, колкото и пиратът Червената брада. Всичко, което се виждаше от лицето му, бяха тъмните свирепи очи и черните вежди, които се събираха в права линия на челото; лицето и тялото му бяха обвити в синьо туарегско наметало. Изведнъж я прониза една страховита мисъл.
Дни наред в лагера се говореше само за свирепия пустинен шейх, когото всички наричаха Пустинния ястреб. Тъй като знаеше арабски, Криста разбираше какво си говорят еничарите за този тайнствен пустинен вожд, който като че ли хранеше ненавист към Абдулла бей и нападаше почти само неговите кервани.
Това ли беше мъжът, който ги бе нападнал посред нощ, убивайки и грабейки?
Свита край възглавниците, Криста не можеше да се опълчи срещу превъзхождащата я сила на пустинния ездач и той лесно преодоля съпротивата й; грабна я на ръце, вдигна я високо и я изнесе от палатката. Криста щеше цял живот да помни ужасната гледка, която се представи пред погледа й.
Ярко осветени от пламъците на догарящите огньове, нападателите водеха ръкопашни боеве по двойки, а някои, яхнали бързи бойни камили, препускаха насам-натам из лагера и избиваха хората на капитан Хаджи, изненадани от засадата, която ги бе застигнала едва ли не на хвърлей от зъбчатите стени на Константин. Писъците на ранените и стоновете на умиращите всяваха смъртен страх у Криста и тя усети угризение на съвестта заради злочестите еничари, въпреки факта, че те бяха избраните бойци на Абдулла.
Пробивайки си път посред телата, разхвърляни из целия лагер, огромният похитител на Криста я носеше без усилие към мястото в подножието на един нисък хълм, където бяха вързани камилите. Тя вдигна очи и замря при вида на облечената в бяло фигура, която се очертаваше на фона на мастиленото небе, яхнала черен като нощта арабски жребец. „Величествено“ беше единствената дума, която идваше в ума й. Това ли беше този пустинен шейх, наричан Ястреба? Този свиреп, всяващ страх конник от Сахара? Докато Криста го наблюдаваше със затаен дъх, конникът се заспуска по хълма, водейки още един кон, съвсем бял и явно принадлежащ на мъжа, който я носеше. Всички други туареги, както се разбра, яздеха бързи, стройни камили, които по нищо не приличаха на флегматичните създания, използвани за носене на товари.