— Няма защо да знаеш плановете на Ахмед — тросна се Елиса. — Трябва само да се подчиняваш. Ще чакаме тук. Баща ми ще доведе кон за тебе.
Тогава тя го забеляза да говори с един от хората си. Втурна се напред, извика го по име, но замря, когато той отправи леден поглед към нея. Без нито дума Ахмед се обърна рязко и се отдалечи на другата страна. Тъй като нямаше представа как работят мозъците на мъжете в тази част на света, Криста не можеше да знае, че ако Ахмед позволи на една обикновена жена да направлява действията му, ще се изложи на присмех и презрение. Затова беше принуден да я пренебрегва, докато не дойде подходящ момент да й обясни подробно действията си.
В този момент нямаше по-щастлив човек от Елиса, която видя явното пренебрежение на Ахмед към наложницата му. Той сигурно се беше вече отегчил от чужденката и сега идваше нейният ред. Скоро ще се озове в леглото й, зарадва се тя. Елиса копнееше да приложи в действие всичко, което бе научила от майка си. Но мислите й бяха внезапно прекъснати от Омар, който се приближи, водейки два коня.
— Време е — изрече той рязко, вдигна Криста и я настани в красивото червено седло, изпъстрено с бродирани с копринен конец рисунки.
Хвърли й юздите, обърна се, за да помогне на дъщеря си, но пъргавото младо момиче вече бе яхнало по мъжки красивата арабска кобила. Омар възседна жребеца си и им махна да го последват, носле препусна след своите хора, яздещи бързи камили, през искрящите жълти пясъци на великата Сахара.
Бясното темпо бе наложено от Ахмед и свирепите му последователи не изоставаха от него. Малко зад тях препускаха Криста и Елиса, пазени от Омар и десетина въоръжени мъже. На пладне спряха за кратък обед, после, когато се спусна нощ и захладня, направиха лагер в плитката долчинка между две дюни. Ахмед не дойде при Криста нито тази нощ, нито през следващите нощи, докато навлизаха все по-навътре в пустинята.
Макар да бе изтощена от ездата и капнала от умора, Криста не преставаше да се възхищава от пустинята. Преди бе смятала, че тя е само някакво равно, безводно пространство, където няма нищо друго освен пясък. Но виждаше, че ужасно се е заблуждавала.
В действителност Сахара се състоеше от планини, долини и равнини, осеяни с дълбоки клисури, обширни плата, масивни хребети, морета от подвижни жълти пясъци и оазиси със зелени горички и плододайни дървета. Криста научи, че берберският израз за „пясъчни дюни“ означава буквално „пясъчни морета“. Някои от дюните се издигаха на шестдесет стъпки височина, други бяха високи дори триста стъпки.
Докато пътуваха на юг, спираха да си почиват в крайпътните оазиси, някои простиращи се на няколко акра и други с площ стотици квадратни мили, в които имаше големи градове. Дори в най-малките оазиси растяха много ябълки, праскови, портокали, лимони, смокини, нарове и грозде. Имаше и вода, така че Криста не се лишаваше от редовната си баня.
Тя скоро откри, че в ранната утрин пустинята изглежда мръсносива. Но след като слънцето изгрееше, пясъците ставаха ослепително бели и заприличваха на току-що навалял сняг. По залез цветовете ставаха живописни, от бяло преливаха в ярко оранжево, синьо, аметистово и тъмно пурпурно. Когато звездите изгрееха, небето се превръщаше в нежна сива мъгла, като тюл, метнат върху сребриста тъкан. В такива нощи Криста лежеше на самотното си легло от възглавници и копнееше за Ахмед, за ръцете му, за устните му, искаше да го усети вътре в себе си, да я изпълва и да я отвежда до ръба на екстаза.
На петия ден главата на Криста я болеше от палещото слънце. Рано тази сутрин над пустинята виснеше велика тишина. После се изви силен вятър и на нея й се стори, че цялата пустиня се раздвижва. Пред очите й дюните започнаха да променят формите си, придвижваха се, стапяха се, сливаха се една с друга. Подхванат от ревящия вятър, пясъкът се вдигна в задушаващи облаци, затъмнявайки слънцето. И тогава се случи нещо необикновено.
Небето от яркосиньо стана тъмночервено, после сърдито-пурпурно и сякаш затисна земята. Светлината притихна в зловещ здрач; дюните се разсипваха. Криста видя как хората се засуетиха угрижено, виковете заглъхваха в рева на вятъра. Омар изникна пред нея като призрак от здрача и я накара да спре.
— Какво има? — запита тя разтревожено.
— Пясъчна буря — осведоми я той немногословно. — Слез от коня.
И се отдалечи в галоп. Озадачена, Криста го изгледа втренчено, после забеляза, че Елиса вече е слязла от коня си и се бори с напиращия вятър.
Песъчинките одраскаха лицето й и Криста наведе глава. Усещаше кожата си под яшмака така, сякаш някой я търкаше безмилостно с гласпапир. Прах напълни очите, ушите и ноздрите й, усети, че ще се задуши. Земята и небето се сляха в адски хаос, какофония от звуци.