— О, господи, Елиса! Какво са направили с тебе?
Елиса обърна безжизнен поглед към Криста и от безкръвните й устни се откъсна едва доловим, неразбираем шепот.
— Не, недей да говориш — настоя нежно Криста и взе меха с водата.
Най-напред помогна на момичето да пийне, а после използва останалата вода, за да измие изпонараненото й и посинено тяло. Сълзи бликнаха в сините й очи, докато отмиваше внимателно кръвта, съсирена между бедрата й.
— Боже господи, сигурно е било ужасно! — изрече тя на пресекулки.
— Ужасно? — изстена Елиса, разкъсвана от болка и почти изпаднала в истерия. — Може ли да има нещо по-лошо от това, двайсет или повече потни мъже да се празнят между бедрата ти само за няколко часа? Щяха да бъдат и повече, но се уплашиха да не умра и да ги лиша от още една нощ забавления. Ти какво щеше да направиш, господарке?
— Нямаше да бъда толкова смела като тебе, Елиса — призна Криста със задавен глас. — Сигурна съм, че отдавна щях да съм мъртва. Ти си необикновено смела жена, Елиса. Завиждам ти.
— Ти ми завиждаш? — изсмя се Елиса насред горчивия си плач.
Криста тържествено кимна.
Като видя, че момичето е на прага на силите си, тя я зави с една роба и каза:
— Сега поспи, Елиса. Няма да им позволя отново да те отведат.
Твърде уморена, за да протестира, но напълно осъзнавайки, че Криста не може да я защити от войниците, ако пак я поискат, Елиса се остави на съня да я потопи в блажено безсъзнание. Докато момичето спеше, Криста бдеше зорко над нея удивена от силата и смелостта, които бе показало това младо създание. В прилив на състрадание тя си даде клетва, макар че не знаеше как ще сдържи обещанието си. Закле се, че никой от хората на капитан Хаджи няма да докосне отново Елиса по време на остатъка от дългия им път към Константин.
Елиса спа през целия ден, събуди се едва привечер, когато Криста се опита да й даде малко храна. Капитан Хаджи я бе осведомил, че ще останат още една нощ за да погребат мъртвите и да си починат, преди да потеглят към Константин. Докато разговаряха, очите му се спряха върху Елиса, но в тях не се четеше нищо. На Криста й се стори, че капитанът е човек, лишен от всякакви чувства, и това я изплаши. Когато се осмели да попита за Ахмед, той я осведоми студено, че шейхът е жив и ще остане жив, докато Абдулла реши съдбата му. Думите му не я успокоиха особено.
По-късно вечерта Елиса се съвзе достатъчно, за да се облече и да стане, но движенията явно й причиняваха много болки. Тъмните й очи час по час се отместваха към входа на палатката, сякаш очакваше всеки момент някой да дойде и да я извлече, да я повали по гръб и да я изнасили. Знаеше, че стига само още една нощ като отминалата и тя най-вероятно няма да оживее.
Платнището на палатката се отметна рязко встрани и вътре влезе същият грубиян, който предната вечер бе отмъкнал Елиса. Алчно огледа младото момиче и бавно се приближи с блеснали от страст очи. Елиса се скри зад Криста и захлипа.
— Ти обеща, господарке! Обеща, че няма да ме вземат пак. Не мога да го преживея.
— Няма да те вземат — отвърна Криста със светещи от гняв очи и покровителствено обгърна треперещите рамене на момичето.
— Дръпни се, господарке — каза войникът, избута я грубо от пътя си и посегна към Елиса.
— Не! Нямате ли милост? Отнесли сте се жестоко с това момиче. Няма да преживее още една нощ насилие.
— Еничарите не са известни с милостта си — захили се мъжът. — Нито пък са свикнали да им се отказва, когато имат подръка жена да задоволи страстта им. Хайде — заповяда той, обръщайки се отново към Елиса. — Хората ми губят търпение, когато ги карат да чакат, и ще си го изкарат на тебе.
— Господарке, моля те! — изхлипа Елиса с изпълнени с ужас огромни черни очи, търсейки закрила от Криста.
— Не можеш да я вземеш! — възрази Криста и вирна предизвикателно брадичка, заставайки смело в защита на момичето, което доскоро се бе отнасяло към нея с презрение.
Без да обръща внимание на яростните, но безполезни протести, войникът повлече Елиса извън палатката. Изведнъж нещо щракна в ума на Криста и тъй като не виждаше никакъв друг изход, тя отвори уста и запищя. Пронизителният й писък стресна всички в лагера, включително капитан Хаджи, който след миг влетя в палатката.
— Какво става, Харун? — прогърмя Хаджи, виждайки с облекчение, че на Криста нищо й няма.
— Не съм докоснал чуждестранната наложница, капитане — увери го Харун и стрелна Криста с убийствен поглед. — Искам само момичето, Елиса. Хората ми пак имат нужда от нейните услуги.