— Казаха ми, че името ти е Криста Хортън. Беше ли девствена, когато брат ми спа с тебе?
Безсрамният му въпрос я шокира и макар устата й да се раздвижи конвулсивно, не излезе никакъв звук.
— Е?
Накрая Криста кимна.
— Да.
— Какво да?
Тя помисли за момент, после добави нахално:
— Да, господарю — наблягайки на думата „господарю“.
— Съблечи се.
— Какво?
— Разбираш арабски достатъчно добре. Ако не ми се подчиниш веднага, ще накарам стражите да го направят вместо тебе. — И той се усмихна хитро. — Чувала си за бастонадата, нали? — Когато Криста пребледня, той продължи: — А виждам че си чувала. Фидор е особено умел, но не е много нежен с пръчката. Да го повикам ли?
— Не… господарю — отговори Криста, преглъщайки яростта си, докато бавно събличаше оскъдното си облекло.
След мигове тя вече стоеше пред Абдулла облечена само в сребристия воал на косите си.
Обикаляйки около нея с клатеща се походка, Абдулла изсумтя с явно одобрение.
— Ти си много красива, Криста Хортън — изрече той със задавен глас, сякаш му беше трудно да се владее. — Нищо чудно, че брат ми те е пожелал. Скоро ще се заровя между тези бели бедра и ще спечеля за себе си рая, който брат ми намира така неустоим.
После той направи нещо, което я шокира и същевременно успокои страховете й. Вдигна разхвърляните й дрехи и й ги подаде, като й заповяда съвсем ясно да се облече.
Увивайки се в оскъдното си облекло, Криста погледна с копнеж към вратата.
— Мога ли да си вървя… господарю?
— Не искаш ли да видиш любимия си?
Присвила подозрително очи, Криста помисли, че предложението на Абдулла е много странно.
— Ще ми позволиш да видя Ахмед?
— Ако искаш, но при известни… условия.
— Какви условия?
Тя съзнаваше, че нищо, което Абдулла ще каже, няма да й хареса, но бе решила да се съгласи почти на всичко, само и само да види Ахмед и да се увери сама дали не му е сторено нещо.
— Можеш да го видиш, но по никакъв начин не ти е позволено да му говориш или да общуваш с него. Каквото и да кажа и да направя, ти трябва да изпълняваш желанията ми. Фидор ще дойде с нас и само да си отвориш устата, заповядано му е да убие Ахмед веднага.
— Как може да си толкова безсърдечен? — извика Криста; ръцете я засърбяха да започне да удря безжалостното му красиво лице.
— Не мислиш ли, че беше безсърдечно от страна на баща ми да ме презре заради нещастния случай при раждането ми? Животът е жесток, жено. Нищо не е така, както трябва да бъде, както скоро ще научиш. Съгласна ли си с моите условия, или брат ми не те интересува? От теб зависи дали той ще живее, или ще умре.
— Интересува ме, дяволите да те вземат, и съм съгласна! — извика Криста, забравяйки за миг, че е изцяло във властта на този луд човек.
Безразсъдните й думи й струваха скъпо. Абдулла вдигна ръка и силно я зашлеви по лицето. Ударът му я просна на пода.
— Ако нямах нужда от тебе, за да накажа Ахмед, щях да заповядам да те хвърлят от стената заради безсрамието ти. Бъди сигурна, че няма да имам милост към тебе, когато се озовеш в леглото ми. Но най-важното трябва да се свърши най-напред. Сега ще посетим брат ми.
Избърсвайки кръвта, потекла от ъгъла на устата й, Криста се изправи на крака и последва Абдулла, молейки се той да сдържи думата си и да й позволи да види Ахмед — дори да не може да говори с него.
Фидор тръгна след тях, когато Абдулла я поведе пред двореца през тъмния и пуст двор и я вкара през една врата в противоположния край, а после тримата тръгнаха по дълъг коридор, осветен от факли в забити на равномерно разстояние в стената свещници. Накрая спряха през една дебела дървена врата с желязно резе. Фидор вдигна тежкото резе и Криста полетя вътре, блъсната от мощната му ръка.
— Ако ще ме убиваш — изрече един глас, — предлагам да го направиш бързо, иначе плъховете ще ти отнемат това удоволствие. Те са доста свирепи, както знаеш.
Макар че гласът бе пълен с болка, в него бе останала достатъчно надменност и гордост и Абдулла гневно изскърца със зъби.
— Дай факел, Фидор! — изсъска той.
След малко стаята стана светла и в трепкащото пламъче на факела изпъкнаха всички подробности. Не беше малка задушна килия, каквато Криста бе предполагала, а една огромна зала, в която имаше само няколко големи бамбукови клетки покрай две от стените. В една от тези клетки седеше клекнал Ахмед, неможейки да се изправи, защото клетката беше твърде тясна. Беше облечен със същите изцапани с кръв дрехи, с които го бе видяла последния път. Когато се обърна леко, тя забеляза, че носи следите от скорошен жесток побой, защото дрехата висеше нацепена на парцали от окървавения му гръб. Изуменото й ахване накара Ахмед да обърне очи към нея.