Един ден Криста се стресна, виждайки Абдулла да стои на прага на стаята й. Пронизителният му поглед опипваше фигурата й под широката, безформена дреха.
— Доктор Саид ми каза, че бременността ти върви добре — изрече той с лека подигравка в гласа.
Криста кимна предпазливо.
— Може ли да запитам какво смяташ да правиш с мене?
— Не, не можеш. — Очите на Абдулла обхождаха стройната й фигура, търсейки нещо под кафтана. Накрая той заповяда: — Съблечи се.
— Не! Не можеш! — ахна тя. — Не сега!
— Вече не те желая в този смисъл — изсъска той и присви устни с отвращение. — Намерих ти друго предназначение, което ще ти обясня по-късно. Сега искам само да погледна как детето на брат ми расте в утробата ти. Свали си дрехите.
Знаейки колко е жесток, когато се разяри, треперейки от страх, че може да открие измамата, Криста се подчини. Развърза единствената си дреха и тя се свлече като копринена локва в краката й. Абдулла я загледа с несигурно изражение.
— Много си слаба. Не ядеш ли достатъчно? Ще накажа слугите, че не ти готвят храна, която да ти харесва. Как да очаквам, че Ахмед ще повярва, че носиш дете, когато коремът ти не расте?
— Така е с жените от моето семейство — изрече предпазливо Криста. — Бременността обикновено е много напреднала, преди състоянието ни да започне да личи.
Затаи дъх, докато Абдулла обмисляше отговора й. Лека въздишка се отрони от устните й, когато той като че ли й повярва.
— Облечи се — нареди той рязко, сякаш вече отегчен от гледката на гола плът. — Не ме възбуждаш в това състояние. Както вече знаеш, сега имам няколко жени, по-млади и по-красиви от тебе, които задоволяват нуждите ми.
Беше истина. В последните два месеца в двореца почти всеки ден пристигаха момичета, все млади девственици, жадуващи да задоволят господаря си. Криста и Елиса се държаха настрани от тях и почти не общуваха с новодошлите. Дори да бяха любопитни каква е Криста и какво положение заема в харема, момичетата бяха много млади и твърде неопитни, за да се осмелят да питат.
Докато Криста чакаше Абдулла да напусне стаята й, тя видя, че в поведението му е настъпила промяна, и застана нащрек. Не я беше грижа, че я гледа изпитателно.
— Искаш ли пак да видиш Ахмед?
Думите му я стреснаха и тя затихна, с изопнати в очакване нерви.
— Ще ми позволиш ли? — Гласът й бе тих и невярващ.
— Защо не, щом Ахмед няма да бъде още много време при нас. Не съм толкова безсърдечен, колкото май си мислиш. Ще му позволя да ти каже сбогом.
— Откога си се загрижил за чувствата на другите? — бодна го тя.
Абдулла я погледна леко раздразнено, но отговори:
— Естествено, правилата са същите, както и преди. Ще се съгласяваш с всичко, което кажа, и няма да говориш, освен ако не ти заповядам да го сториш.
— Но това е жестоко! Как можеш да искаш такова нещо от мене? — Тя живо си припомни смаяния поглед на Ахмед, когато бе отказала да му проговори. Повече ли щеше да я заболи, ако отидеше да го види при същите ограничаващи условия, или ако изобщо не го видеше? Решението не беше трудно. Тя трябваше отново да види Ахмед. Изведнъж си спомни думите на Абдулла. — Какво искаш да кажеш с това, че няма да бъде още много време при нас? Ще го убиеш ли?
— Когато му дойде времето, ще научиш какви са ми плановете за тебе и за Ахмед. Съгласна ли си с моите условия? Както и преди, Фидор ще бъде при нас, ако случайно нарушиш обещанието си.
О, господи, да види Ахмед и да не му проговори, да не го докосне — това щеше да бъде невероятно мъчение, замята се в агония душата на Криста. Но да не го види изобщо — това щеше да бъде абсолютно непоносимо. И тя кимна.
— Съгласна съм.
— Тогава ела и да свършваме.
На лицето му се изписа такава доволна усмивка, че Криста усети как страхът стяга сърцето й като отровна змия. Не беше трудно да си представи какво би могъл да мисли човек като Абдулла, а и по всяка вероятност намеренията му бяха свързани с нейната предполагаема бременност.
Абдулла я преведе през няколко коридора, през един двор и друга постройка, но не онази, която тя познаваше и в която се намираха клетките. Спря пред една тежка врата и огледа Криста от глава до пети.
— Хрумна ми, че ще постигна по-сигурно целите си, ако ти позволя да говориш. — Но изражението на невероятна радост, появило се на лицето й, бързо угасна, когато той продължи: — Само за да добавиш и своето потвърждение към всичко, което кажа.
— Защо да го правя? — възпротиви се Криста. — Каквото и да сторя, ти ще убиеш Ахмед.
— Тук грешиш. Изобщо нямам намерение да го убивам. Нали виждаш, в края на краищата не съм чак такова чудовище.