— Но ти каза…
— Казах само, че Ахмед няма да бъде още много време с нас, не че имам намерение да слагам край на живота му. Единственото, което може да промени намеренията ми, ще бъде твоят отказ да се съгласиш с всяка дума, която изрека. В такъв случай Ахмед ще бъде убит незабавно.
— Защо да ти вярвам?
— Нямаш избор.
— Ако се подчиня на желанията ти, ще пощадиш ли живота му?
— Да.
— Това означава ли, че ще го пуснеш? — запита тя обнадеждена.
По лицето на Абдулла пробягна такова лукаво изражение, че Криста веднага застана нащрек.
— Лъжеш! Ще го измъчваш и ще го оставиш да изгние в затвора! Понеже познавам Ахмед, той ще предпочете по-скоро смъртта пред това, което си замислил.
— След няколко минути и двамата ще узнаете какво съм замислил — изрече Абдулла с тон на студена решителност. — Но те уверявам, нито ще го убивам, нито ще го измъчвам, а утре той няма вече да бъде тук.
Криста го загледа смаяно, искаше й се да може да разгадае думите му. Вземайки предвид обстоятелствата, тя нямаше никакъв друг избор, освен да се подчини на Абдулла. Ахмед заслужаваше да получи възможност да оцелее, колкото и нищожна да беше тази възможност, с каквото и да й се наложеше да се примири. Накрая тя кимна в знак на съгласие, Абдулла пристъпи към плътната врата, махна резето и ръждивите панти изскърцаха. Ахмед седеше в ъгъла, заровил глава в ръцете си, с подпрени на коленете лакти. Когато вратата се отвори, той вдигна глава и премига бързо няколко пъти, за да се приспособи към необичайно силната за него светлина. Криста видя как зелените му очи пламнаха като два ярки изумрудени огъня, искрейки от омраза и недоверие.
— С какво ще ме дразниш днес, Абдулла? — изрече той с пресипнал глас. — Защо просто не сложиш край на всичко това?
— Какво? И да се лиша от малкото си удоволствие? — изсмя се жестоко Абдулла. — Или от отмъщението си?
В този момент Ахмед забеляза Криста, която нерешително се подаде иззад гърба на Абдулла.
— Криста! О, любов моя, наистина ли си ти? Само като знам, че си добре, получавам дар, на който не съм се надявал.
— Ахмед! — възкликна Криста, борейки се с неистовото си желание да изтича към него, когато той с мъка се изправи на крака. Но един бърз поглед към Абдулла я увери, че подобна постъпка би била фатална.
— Знаех, че ще искаш да видиш моята наложница за последен път, за да се сбогуваш с нея — и Абдулла махна към Криста. — Само за да ти докажа, че не съм съвсем безсърдечен. Няма нужда да казвам, братко, никога не съм мислил, че ще дойде ден, когато една жена ще те накара да паднеш на колене. Винаги си бил невероятно надменно копеле.
Ахмед не чу нищо друго освен „да се сбогуваш“. Нима в черното сърце на брат му бе останала искрица човещина?
— Изпращаш Криста обратно при родителите й? — запита той с нарастваща надежда, която обаче отговорът на Абдулла разпиля на парчета.
— Защо да отпращам любимата си фаворитка — запита той с подигравателно учудване, — щом ми доставя такова удоволствие? Тя вече доказа, че бързо прихваща, защото сега моето семе издува корема й.
— Не! Не, лъжеш! — изкрещя гневно Ахмед.
Абдулла отговори, като се обърна и привлече Криста към себе си, обгръщайки я властно с ръка. Нисък стон, по-скоро животински, отколкото човешки, се изтръгна от гърдите на Ахмед, който се хвърли да стисне врата на Абдулла, но бе възпрян от късата верига, прикована към глезена му. Падна по лице, лъхтейки от обида, и стовари юмрук по мръсния под.
— Криста — замоли се той с треперещ глас, изпълнен с ужасна агония, — кажи ми, че не е вярно. Моля те, любов моя, кажи ми, че Абдулла лъже.
— Кажи му — заповяда Абдулла, присви предупредително черните си очи и заби пръсти в нежната й плът. — Облекчи мисълта на брат ми и го избави от мъката му.
Криста не промълви нито дума, краката й омекнаха, когато осъзна невероятната жестокост на намека на Абдулла. Той беше нещо повече от луд. С ъгъла на окото си зърна как Фидор поглежда към Абдулла, готов да изпълни заповедите му. Съзирайки надигащата се заплаха, Криста разбра, че трябва да се съгласи с всичко, което каже Абдулла, независимо колко силно ще нарани с това мъжа, когото обичаше.
— Вярно е, Ахмед — прошепна тя във внезапно настъпилата тишина с нисък, треперещ глас.
— По-високо — изръмжа Абдулла.
— За бога, нямаш ли милост? — замоли го Криста. — Вярно е! Какво повече искаш?
Цялата кръв се оттегли от и без това бледото лице на Ахмед и той се отпусна на земята. Никога не бе претърпявал такова тотално поражение. Сякаш животът ме бе загубил смисъла си. Но за негова чест той не обвини Криста, а осъзна, че тя е станала жертва на нечувано насилие. Когато проговори, гласът му бе лишен от всякакво чувство, защото у него не бе останало вече нищо.