— Какъв хубав ден, госпожице Хортън — забъбри весело Марла. Берберка по рождение, Марла бе член на семейството още от пристигането им в Тунис преди няколко години. Беше весело създание, с тъмна коса и искрящи черни очи, приятно закръглена и невероятно практична. Бяха я избрали да придружава Криста в пътуването й до Англия, защото сър Уесли вярваше, че тя ще предпазва дъщеря му от нежеланото внимание, което необикновената красота на Криста щеше със сигурност да привлече.
Криста се усмихна нежно на възрастната жена, която се суетеше из тясната каюта, вадеше чисти дрехи и събираше другите за пране.
— Пътуването сигурно ще бъде приятно — съгласи се разсеяно тя, погълната от собствените си мисли, за да се вдълбочава в несъществени разговори.
Марла забеляза, че господарката й е разсеяна, и се умълча, връзвайки връзките на роклята на гърба й, а после набързо се извини и отиде да закуси с другите прислужници, докато Криста тръгна към сервираната в салона закуска за пътниците.
Тя забеляза отсъствието на Уилоу Лангтри от трапезарията, когато седна на мястото си с любезната помощ на лейтенант Анри Жерве, един от младите офицери, които като нея пътуваха на борда на „Бон ами“ към новото си назначение в Тунис. Явно Уилоу предпочиташе да остане в леглото цялата сутрин, защото в следващите дни високомерната червенокоска рядко се появяваше преди пладне. Което беше добре дошло за Криста, защото като че ли между тях двете нямаше да се установят приятелски връзки, както бе сметнала, щом научи, че са единствените жени без придружител на борда на кораб, чиито пътници бяха предимно млади мъже и семейни двойки.
Мина почти една седмица, преди Криста да разбере за присъствието на тайнствения пътник в каютата, съседна на нейната. Макар че от време на време долавяше движение и гласове от другата страна на стената, човекът или хората не излизаха от усамотението си, а предпочитаха да се хранят зад затворени врати. Любопитството й нарасна още повече благодарение на Уилоу, която бе чула витаещите слухове, че на борда имало пътник, който криел самоличността си.
Нито едно облаче не затъмняваше лазурното небе, лекият ветрец обвяваше нежно кожата на Криста, обърнала лице към приятната слънчева топлина. Застанала при високия парапет, тя не осъзнаваше каква изкусителна гледка представлява с развяваните от вятъра леки поли на жълтата й рокля, които от време на време очертаваха прасци и бедра, привличащи не един възхитен поглед.
Тогава Уилоу, облегната на ръката на красивия капитан Пиер Льофевр, се доближи до нея. Макар Криста внимателно да бе избягвала да се забърква с френските офицери, като че ли нямаше как да се отърве от ухажванията на Анри Жерве, който я следваше неотстъпно като сянка. Бе станал толкова настоятелен, че тя бе започнала да се разхожда по палубата заедно с Марла с надеждата да обезкуражи младия мъж. Той обаче не отстъпваше и този следобед вървеше нехайно до нея, без да обръща внимание на възмутения поглед на Марла.
— Тъкмо си говорехме за тайнствения пътник — подхвърли Уилоу, спирайки, за да поздрави Криста. — Знаете ли нещо за него? Каютата ви е до неговата и вероятно сте чули нещо.
Криста сви рамене.
— Откъде знаете дали е мъж? Може и да е жена.
— Значи знаете нещо! — подскочи Уилоу при отговора на Криста. — Жена ли е? Как изглежда? Ужасно ли е обезобразена? Затова ли се крие?
Криста изпусна една пресилена въздишка.
— Знам не повече от вас, лейди Уилоу. Изобщо не съм виждала тайнствения пътник. Нито пък съм любопитна да го видя. Ако иска да бъде оставен на мира, предлагам да прекратим тези разисквания.
— Мадмоазел Хортън е права — съгласи се Анри Жерве. — Да не се занимаваме повече с този човечец. Каквато и да е причината, поради която търси усамотение, това не ни засяга.
— Но разбира се, приятелю — намеси се Пиер Льофевр. — Като е в компанията на такива две прекрасни дами, кой ще се занимава с други неща?
Уилоу кимна на Криста и Анри, отправяйки лъчезарна усмивка към капитан Льофевр, и поведе зашеметения офицер към едно по-уединено кътче на кораба. До момента още не беше вкарала младия мъж в леглото си, но отчаянието я подтикваше към тази крайна стъпка. Любовникът й я бе изоставил преди няколко седмици и тялото й вече копнееше да бъде задоволено. Скоро щеше да се събере с Ричард и ужасно добре осъзнаваше колко недостатъчни за нея са неговите любовни умения. Повърхностното му изпълнение беше лишено от вдъхновение и прозаично и неизменно я оставяше в състояние, което в никакъв случай не можеше да се нарече удовлетворение. Нищо чудно, че си бе потърсила любовници. Тъй като Ричард беше далеч от нея, чак в Алжир, беше й лесно да прескача от един мъж на друг, докато не бе попаднала на мъжа, притежаващ всички качества, които тя бе търсила цял живот. Богат, красив, от благороден произход, той беше мъж, който знае как да задоволи една жена, как да я дразни и да измъчва сетивата й, докато накрая тя не почне да го моли да я вземе, как да я обучава и оформя, докато я превърне във въплъщение на трепетната жажда и нетърпение за любовни ласки. Уилоу копнееше това да продължи вечно и бе съкрушена, когато вълшебната приказка свърши.