16
Две седмици преди внезапното заминаване на Криста от Константин лейди Уилоу Лангтри вървеше бързо по кея, потърсвайки се от погнуса поради отвратителните миризми и гледки, които пристанището предлагаше на изтънчените й сетива. Колко мразеше Алжир и колко щастлива се чувстваше, че напуска това непоносимо място! След като „Бон ами“ беше нападнат от пиратите и Марк вероятно беше загинал сред вълните, тя бе продължила пътуването си до Алжир. Слава на бога, двата френски кораба бяха прогонили нападателите и „Бон ами“ бе стигнал в сравнително добро състояние в пристанището. В Алжир тя научи, че Марк не е загинал, че бил тежко ранен, но спасен от единия френски кораб и откаран благополучно в Алжир. Не можа да научи нищо друго и често се питаше какво ли е станало с него.
Зад нея вървеше местен носач, който водеше магаре, натоварено със забележително големия й багаж. Наблизо беше закотвена английската фрегата „Лъвско сърце“. Уилоу ускори стъпките си.
— Дяволите да го вземат Робърт, че настоя да дойда на това отвратително място — измърмори тя под нос. — И дяволите да го вземат, че умря и ме остави сама да се грижа за себе си.
Никой не знаеше, че Робърт Лангтри ще умре от белодробна инфекция след пристигането си в Алжир. В онзи момент той бе сметнал, че има само някаква по-сериозна настинка. Но след време „настинката“ се влоши и Робърт се посъветва с един берберски лекар, който правилно определи диагнозата му като последен стадий на болестта. По това време Уилоу вече пътуваше към Алжир и след като пристигна, прекара месеци наред да гледа как Робърт бавно умира. Понеже имаше естествено отвращение към болестите, тя прекарваше възможно най-малко време с болния си съпруг, намирайки си компания сред английските и френските колонисти в чуждестранния квартал на Алжир.
Звънът на вериги я изтръгна от мислите й и тя веднага разбра, че чува стъпките на някоя нещастна душа с оковани ръце и крака, която отива към робството, без съмнение на борда на някой от мрачните испански кораби, закотвени в пристанището. Уилоу отстъпи настрана, за да пропусне групичката. Забеляза с ъгъла на окото си, че тя се състои от петима мъже — четирима униформени войници, обградили петия, окован с тежки вериги, който пристъпваше помежду им като насън. От време на време някой от войниците смушкваше жестоко затворника с върха на сабята си, за да го накара да ускори крачка.
Очите на Уилоу се спряха върху роба и тя помисли, че някога той трябва да е бил невероятен, защото ако беше в добра физическа форма, със сигурност щеше да притежава всичките качества на надарен от природата млад мъж. Вече изостреното й внимание я накара да задълбочи изследването и тя си позволи свободата да го изгледа от глава до пети.
Мъжът беше облечен в размъкнати шалвари, гърдите му бяха голи, изгорели от безжалостното слънце. Нямаше обувки, накуцваше под тежестта на веригите, свързващи подутите му глезени, които кървяха там, където железата бяха протрили кожата. Ръцете му бяха оковани отпред по същия начин. На врата имаше широк железен нашийник, чиято верига държеше водачът на ескорта, еничарски капитан. Уилоу се запита какво ли е направил този мъж, че да заслужи такова сурово отношение. Да не би да е някой опасен престъпник?
Очите й любопитно се плъзнаха нагоре по лицето, което той държеше наведено и чертите му не можеха да се различат. Изведнъж Уилоу замръзна и всичките й сетива настръхнаха в неверие. Какво бе предизвикало у нея чувството, че вече е виждала този мъж? Косата му, дълга и занемарена, проблясваше с тъмния си цвят под пласта мръсотия. Хлътналите му бузи бяха брадясали, лицето му поразяваше с бледността си на фона на изгорялото от слънцето тяло. Дори за нейното неопитно око беше ясно, че робът изглежда много болен. От време на време тих стон се изтръгваше от безкръвните му устни, пот бе избила по нездраво зачервеното му лице. И сякаш за да потвърди предположението й, тялото му се разтрепери неистово. После той се поизправи и Уилоу ахна на глас, когато забулените му от болка очи се вдигнаха и се втренчиха безжизнено в нея.
Смут, последван от неверие, пробягна по лицето й и тя извика името му:
— Марк!
Макар че беше отчайващо отслабнал, явно болен и отпаднал поради жестоко третиране, тя би познала навсякъде тези ярки зелени очи. Какво се е случило в последните няколко месеца, та той да изпадне в такова невероятно положение, изстена измъчено мозъкът й. Беше се превърнал в сянката на мъжа, когото бе познавала съвсем отблизо в Англия и с когото се бе разделила само преди шест месеца. И макар че на Уилоу трудно би могло да се присъди медал за храброст, а и не беше известна с милосърдни дела, нищо не можеше да я убеди да изостави Марк Карингтън на произвола на робския живот. Здравето му изглеждаше толкова силно застрашено, че тя се побоя, че той може да умре дори след часове, ако не му бъде оказана лекарска помощ. Известно беше, че испанците не се славят с добросърдечие.