Хаджи наблегна на думата „здрав“ и когато назова сумата, срещу която беше склонен да освободи Марк от оковите му, Уилоу зяпна смаяна, но мъдро реши да не възразява. На драго сърце щеше да се разори, но да освободи Марк.
Тя махна към носача, който чакаше търпеливо отстрани с багажа й, и му нареди да отвърже шареното сандъче от самара на магарето и да го сложи пред нея. Измъкна едно ключе от чантичката си, отвори сандъчето, извади оттам една тежка кесия и отброи златните дукати, пускайки ги в шепите на Хаджи.
Когато поисканата сума се озова в собствената му кесия, Хаджи побърза да свали оковите от ръцете, краката и врата на Марк и ги хвърли на пазачите. Страхувайки се, че тя може да промени решението си, капитанът се сбогува веднага с нея и подвикна на хората си, а после всички заедно потънаха в гъстата тълпа, населяваща пристанището.
Когато се почувства внезапно освободен от тежките вериги, които го бяха съпровождали неотлъчно през всичките тези безнадеждни седмици, Марк вдигна ръце пред себе си, явно неможейки да осъзнае новонамерената си свобода.
— Марк! — извика Уилоу със сълзи на очи. — Господи, не ме ли позна? Аз съм Уилоу, а ти си свободен. Чуваш ли ме? Свободен! Ще те отведа у дома, в Англия.
Кратък проблясък на разбиране се промъкна в помътнелите от болка очи, но бързо изчезна, заменен от онзи празен поглед, който бе поразил сърцето на Уилоу. Какво не би дала в тези скъпи очи да просветне искрица ясна мисъл! Но пристъпите на завръщашия се разум бързо бяха удавени в прилива на треската. Марк се олюля и щеше да падне, ако Уилоу не се беше спуснала към него, за да обвие ръка около измършавелия му кръст. Но той все пак беше доста тежък товар за нея и тя залитна под тежестта му, озъртайки се трескаво на всички страни, за да намери помощ.
Като забеляза носача, който все още държеше юздите на магарето, тя извика:
— Помогни ми!
Носачът обаче упорито поклати глава, не искаше да има нищо общо с този явно болен човек, почти загубил разсъдъка си от треската. В тази страна, където треската често водеше до смърт, страховете му бяха съвсем основателни.
— Страхливец! — изсъска Уилоу, разбирайки, че няма да получи помощ нито от носача, нито от минувачите, които ги заобикаляха отдалече. Погледна с копнеж към „Лъвско сърце“, закотвен наблизо, и се запита дали може да остави Марк за малко, докато отиде да потърси помощ от английския екипаж. Сметна, че в сърцата им със сигурност ще просветне искрица съчувствие към съотечественика, изпаднал в нужда.
Крепейки с последни сили изтощения и почти припаднал Марк, Уилоу едва не заплака от огорчение, когато един мъжки глас запита:
— Мога ли да ви помогна, господарке?
Мъжът говореше английски много по-добре от еничарския капитан и според обичая на страната беше целият забулен с изключение на очите, така че Уилоу нямаше представа кой може да е той.
— Моят приятел е болен и трябва да го отведа на борда на „Лъвско сърце“, за да се погрижат за него — обясни Уилоу.
— Ще го отнеса, господарке — каза мъжът, вдигна Марк на ръце и го понесе с такава лекота, сякаш тежеше не повече от перце.
Едва тогава Уилоу забеляза, че случайният й помощник е огромен на ръст и изглежда страховито, но страхът й се изпари, когато видя как нежно се отнася с Марк.
— Побързайте — подкани го Уилоу и махна на носача да ги последва. — Надявам се да убедя капитана да вземе приятеля ми на борда.
Омар кимна. Беше я познал и за първи път изпита благодарност към бившата любовница на Ахмед. Винаги бе смятал Уилоу Лангтри за празноглаво, продажно създание, загрижено най-вече за удоволствията си. Но тя бе успяла по някакъв начин да спаси Ахмед от съдба, която беше по-лоша и от смъртта.
Оставен от еничарите на Абдулла да умре в пустинята, Омар въпреки всичко бе оцелял. Без храна, без вода и оръжие, той и шепата предани нему туареги бяха успели да запазят живота си и по чудо бяха спасени от един керван, тръгнал от Фес. Един състрадателен търговец евреин се бе погрижил за здравето им и ги бе откарал до Бискра. След няколко седмици, вече напълно възстановен, Омар бе отпътувал за Константин, надявайки се да научи нещо за Ахмед, Криста и Елиса.
В една кръчма бе срещнал млад еничар на име Рашид, който бил определен да пази един специален затворник. Подозренията на Омар се потвърдиха, когато накара Рашид да се напие и младият мъж призна, че е опитал чаровете на една тъмноока красавица, за да пусне нейната господарка да прекара един час с любовника си, който на следващия ден трябвало да бъде откаран в Алжир и да бъде продаден като гребец на испанска галера. Омар бе излязъл от кожата си. Да продадат Ахмед като роб! Това беше немислимо.