Омар разказа за малката роля, която бе изиграл в спасяването на живота на Марк и за горещото си желание да остане със своя принц.
— Потърсих първия помощник, разбрах, че имало свободно място, и веднага се наех. Искам само да остана при тебе, за да те пазя и да изпълня волята на баща ти.
— Благодаря ти, приятелю — изрече развълнуван Марк. — Сигурен ли си, че искаш да се върнеш с мене в Англия? Ами племето ти?
— Армията на Абдулла успя да изтреби почти цялото ми племе. Оцелелите се присъединиха към други родове и вече нямат нужда от мене. Ти си моят принц; съдбата ми е свързана с тебе. Дадох дума на баща ти и докато имаш нужда от мене, няма да те изоставя.
— Твоята преданост ме трогва, Омар — отвърна Марк и тайнствена влага забули очите му. — Ще поговорим по-късно, когато времето позволи. Имам много да ти разказвам.
— Почакай… принц Ахмед, ами Криста? И Елиса? Не каза нищо за тях.
Остра болка се изписа по лицето на Марк и на Омар му се дощя да не беше питал.
— Аз… не знам, Омар. Сега това трябва да почака. Ако така ще бъдеш по-спокоен, двете жени бяха живи и здрави, когато ги видях за последно. Макар че — Аллах да ми прости, че говоря така, — бих предпочел Криста да е мъртва.
И без да добави нищо повече, той се обърна и остави смутения Омар да мисли над думите му.
17
Задушавайки се от ограниченията, които й налагаше болестта на Марк, Уилоу копнееше да сподели леглото му, но разбираше, че той е твърде слаб, за да задоволи желанията на тялото й. Всяка нощ тя се оттегляше на самотната си койка и мечтаеше да времето, когато той отново ще възвърне предишната си сила и превъзходно здраве. Спомняше си с поразителна яснота колко нежен и внимателен любовник можеше да бъде Марк, как се стараеше да й даде толкова наслада, колкото получаваше и той самият. Усмихваше се доволно под прикритието на тъмнината, мислейки за огромния му дълг към нея. Мъж на честта, какъвто беше Марк, естествено щеше да настоява да направи всичко по силите си, за да изплати този дълг.
Марк много добре осъзнаваше задължението си към Уилоу, още повече, когато дочу разговора между двама моряци, които обсъждаха настояването на Уилоу той да живее в нейната каюта.
— Чух доктора да казва на капитана, че ако дамата иска да си съсипе репутацията, това си е лично нейна работа — подхвърли единият моряк.
— Сега, когато Карингтън е почти оздравял, човек би рекъл, че ще поиска отделна каюта — подхвърли вторият моряк. — Питам се дали е достатъчно силен, за да бъде дамата задоволена.
Първият изсумтя многозначително.
— Мислиш ли, че ще се ожени за нея? Чух, че Лангтри е богата вдовица.
И двамата се отдалечиха, оставяйки Марк потънал в мисли.
Преди да дочуе разговора между двамата мъже, той не се бе замислял за последиците от това, че споделяше каютата на Уилоу. Знаеше, че през първите няколко дни от пътуването се налагаше някой постоянно да се грижи за него, и оценяваше усилията, положени от Уилоу. Но колко глупаво бе от негова страна да не осъзнае, че присъствието му в нейната каюта вече компрометираше репутацията й, защото той се бе поправил, движеше се самостоятелно и можеше да помоли да го настанят отделно. Сега, когато наближиха бреговете на Англия, не си струваше да моли капитана за отделна каюта. Но ако това би опазило репутацията й, той веднага щеше да го направи.
Мисълта за се ожени за Уилоу никога не му бе минавала през ума. Макар да бе загубил завинаги Криста, изглеждаше му немислимо да сподели остатъка от живота си с друга жена.
Все още блед и треперещ от изтощителното боледуване, Марк слезе по подвижното мостче и стъпи на английска земя с Уилоу, хванала се собственически за лакътя му. Въпреки че бе напуснал тези брегове едва преди половин година, си спомни с умиление за щастливите години, прекарани в компанията на любимия му дядо. Марк се запита с малко тревога как ли се чувства старият дук, защото когато се разделиха, здравето му беше доста крехко. Ако трябваше да си признае, с радост очакваше срещата със стария джентълмен. Единственото му съжаление, освен раздиращата болка за Криста, беше, че още нямаше никакви вести за брат си Язид. Той не беше от хората, което се предават лесно, и Марк хранеше големи надежди, че брат му е намерил сигурно убежище далеч от обсега на Абдулла.
— Марк, трябва ли толкова скоро да заминаваш за Марлборо Манър? — нацупи устни Уилоу. — Остани в Лондон с мене, в моя дом. Бих искала да бъда за тебе не само болногледачка, скъпи, а нещо много повече. Със сигурност можеш да се възстановиш в Лондон също толкова добре, колкото и в провинцията.
Тя още не можеше да приеме това, че той бе помолил да го преместят в друга каюта, когато състоянието му позволи вече сам да се грижи за себе си.