— Какво се случи после? Прибрахте ли се право в хотела?
— Да. Лайза живее наблизо, в бунгалата за персонала. Твърди, че не искала да се затваря в хотелска стая. Та както казах, разстоянието от жилището й до тук се изминава с ескалатора само за пет минути. Изкачих се до нашия етаж… — Той дълбоко си пое въздух и замасажира гърдите си, сякаш се опитваше да успокои препускащото си сърце. — Дру се беше заключил. Беше вманиачен на тази тема. Страхуваше се, че някой ще повреди безценната му апаратура.
— Навярно кодът на вратата е пригоден само за вашите длани.
— Точно така.
— Добре, какво се случи след това?
— Ами… съзрях го. Още щом влязох. После хукнах при вас.
— Кога за последен път го видяхте жив?
— Тази сутрин. — Младият мъж потърка очи, сякаш се опитваше да си припомни всичко и не можеше да си представи, че само преди няколко часа е разговарял с приятеля си, който сега бе мъртъв. — Закусихме заедно.
— Стори ли ви се разтревожен или потиснат?
— Не. — За пръв път Картър се оживи и се втренчи в Ив. — Не мога да проумея защо го е направил. Беше в добро настроение и все ми се подиграваше, че още не съм… не съм оправил Лайза. Разменяхме си закачки. Подметнах му, че не се е чукал отдавна и сигурно е забравил как се прави. Предложих му да си хване мадама и да дойде с нас, за да му покажем.
— Излизаше ли с някое момиче?
— Не. Все говореше за една мацка, в която бил влюбен. Тя не е тук, на станцията. Винаги я наричаше „мацето“. Възнамеряваше да я посети, щом си вземе следващата отпуска. Твърдеше, че любимата му била умна, красива, с великолепно тяло и ненаситна в леглото. Защо да се забавлява с имитации, като притежава истински шедьовър?
— Не ви ли е споменавал името й?
— Не. Непрекъснато говореше за „мацето“. Честно казано, подозирам, че това момиче е плод на въображението му. Дру не беше от хората, които си падат по мацета. В компанията на жени се свиваше в черупката си; интересуваше се единствено от така наречените игри на въображението и от своята аутотроника. Все работеше върху нещо ново.
— Познавахте ли другите му приятели?
— Нямаше много близки приятели. Беше стеснителен, някак вглъбен в себе си.
— Вземаше ли някакви хапчета?
— Разбира се. Най-обикновени стимуланти, особено ако му предстоеше нощна смяна.
— Питам ви за наркотици, Картър.
— Питате дали Дру се е друсал? — Уморените му очи се разшириха от изненада. — Никога. Беше заклет враг на наркотиците, лейтенант. Знаеше, че е умен и не искаше да замъглява съзнанието си. Освен това се стремеше да запази работата си, да получи повишение. За подобни неща те изхвърлят като мръсен парцал, стига само веднъж да те заловят.
— Сигурен ли сте, че приятелят ви не е решил да опита „забранения плод“?
— Ако живеете с някого цели пет месеца, опознавате и кътните му зъби. — В очите на Картър отново се прокрадна печал. — Вече ви казах, че той не се сприятеляваше лесно. Чувстваше се най-щастлив когато беше сам, занимаваше се с апаратурата си и със своите програми.
— Искате да кажете, че е бил самотник, интроверт.
— Но нищо не го тревожеше, не беше потиснат. Все повтаряше, че е на път да изобрети нещо страхотно, някаква нова „играчка“. Всъщност той непрекъснато изобретяваше по нещо. Но преди седмица ми заяви, че този път ще спечели куп пари и ще натрие носа на Рурк.
— На Рурк ли?
— Не говореше сериозно. — Картър побърза да защити мъртвия си приятел. — Разберете, че за повечето от нас, Рурк е… върхът. Богат е като Крез, облича се фантастично, притежава великолепни жилища, могъщество и сексапилна съпруга… — Той млъкна и се изчерви. — Извинете, не исках да ви обидя.
— Няма значение — отсече Ив. По-късно ще реши дали да се чувства поласкана или смаяна от факта, че изглежда сексапилна в очите на един двайсетгодишен хлапак.
— Разберете, че мнозина от нас… искат да се издигнат в кариерата и в обществото. Рурк е пример за подражание. Дру безрезервно се възхищаваше от него. Приятелят ми беше амбициозен, госпожо… лейтенант. Имаше големи планове за бъдещето. — Внезапно очите му се насълзиха. — Защо да се самоубива?
— Не зная, Картър. Понякога причината остава неизвестна. — Отново го заразпитва, повтаряйки същите въпроси, докато си състави ясна представа за Дру Матиас. След час не й оставаше нищо друго, освен да напише рапорт до колегата си, който щеше да довърши разследването на случая.