— Най-важното е, че Крувич е познавал Манди.
— Негодник. Трябва да намеря начин да проникна в досието му. Барони е специалист по изграждането на стени от хартия, а всичко, с което разполагаме срещу Крувич засега са подозрения, без основание за заповед за обиск.
— Защо попита Барнаби за наркотиците? Мислиш, че има връзка с убийството на Манди?
— Попитах го, защото още ги употребява. Видя ли колко обилно се потеше? Видя ли му очите? Говорех сериозно за лошите момчета.
— Хоуп и кокаин? Няма данни да е взимала наркотици.
— Това няма връзка с Хоуп.
— Кейси Локинг може да е осигурявал дрогата. Той има някаква връзка с Крувич. Продължавам да мисля за разговора ни в университета и как говореше за ред и законност. Това е типично поведение на психопат — правилата се отнасят за всички, с изключение на мен. Може би ще науча нещо за него от другата дипломантка на Хоуп. Онази в Лондон. Пак ще се опитам да се свържа с нея.
Майло отново подкара със сто и четирийсет.
— Странно, Алекс. Случаят започва на високо ниво — професори, интелигентни хора с положение в обществото, а накрая пак стигаме до обичайните боклуци — наркомани, пласьори, проститутки и престъпни типове. Кой от тях ли е убиецът?
Спряхме да пием кафе в денонощно заведение в Онтарио и в два след полунощ се върнахме в Лос Анджелис. На масата в кухнята имаше още една бележка.
Събуди ме, ако искаш. Твоя приятелка по перо.
Въпреки четирите чаши кафе без кофеин, гърлото ми беше пресъхнало от пустинния въздух. Налях си леденостудена газирана вода и седнах в кухнята. После осъзнах, че в Англия е утро и отидох в библиотеката да потърся номера на Мери Ан Гонзалес.
Този път тя отговори с тих и любопитен глас.
— Ало?
Обясних й кой съм.
— Да. Чух съобщенията ви.
Никакво вълнение.
— Имате ли време да поговорим за професор Дивейн? — попитах аз.
— Предполагам… Какъв ужас! Имат ли представа кой го е направил?
— Не.
— Ужас — повтори тя. — Научих чак след седмица. Факултетът ми изпрати факс. Не можах да повярвам. Но… не знам с какво бих могла да ви помогна.
— Опитваме се да научим колкото е възможно повече за професор Дивейн. Какъв човек е била. Взаимоотношенията й с другите.
— Затова ли ви включиха в разследването, господин Делауер?
— Да.
— Интересно… нови приложения за нашата област. Съжалявам, че не отговорих на обажданията ви, но не можах да измисля какво да ви кажа. За мен тя беше добър дипломен ръководител.
Тонът й се понижи на последното изречение.
— За вас, но не и за другите?
Още една пауза.
— Исках да кажа, че стилът й подхождаше на моя. Самостоятелност. Тя си имаше свой живот. Наистина ми помогна да получа финансова помощ за годината ми в Англия.
— Самостоятелност?
— Оставяше ме да постъпвам както аз намеря за добре. Малко съм импулсивна, затова имаше резултат.
— Самообразовате се, така ли?
Тя се засмя.
— Добре го казахте.
— А Кейси Локинг? И той ли се самообразова?
— Не познавам Кейси.
В гласа й се долови напрежение.
— Съвсем?
— Имам бегли впечатления от него. Някои дипломанти знаят какво искат и веднага се сработват с преподавателя. Аз не го сторих. Беше ми много трудно, притисната между работата, дъщеря ми и лекциите.
— На колко години е дъщеря ви?
— На три. Току-що я изпратих на целодневната детска градина. Тук условията са отлични.
— По-добри отколкото в Лос Анджелис?
— По-добри, отколкото аз намерих в Лос Анджелис. Както и да е, бях затрупана с работа, трябваше да завърша и затова нямах много време да общувам с Кейси или с който и да е друг.
— Имахте ли контакти с него?
— Минимални. Той… Нашите пътища са различни.
— В какъв смисъл?
— Аз се интересувам от клинична работа, а на него изглежда не му пукаше за това.
— Занимаваше се само с научни изследвания?
— Предполагам.
— Той е малко по-различен — подхвърлих аз.
— Какво искате да кажете?
— Ами, имам предвид черните кожени дрехи.