Мъжки ръце.
На двама мъже.
Едната космата, а другата неокосмена.
Малка татуировка на котва.
Ръката вдясно — гладката и неокосмената — се подаваше от черен ръкав.
Имаше пръстен. Сребърен череп с червени стъклени очи.
Приближих се до снимката.
И видях Локинг.
На пода зад бара.
Облегнат в ъгъла, с разкрачени крака и отпуснати крайници. Едната ръка беше свита, а пръстите на другата — разперени.
Сини нокти. Сини устни.
Пръстенът с черепа ми се хилеше.
Главата му беше отметната назад и вратът се бе извил към тавана.
Скулите бяха спокойни, а дългите коси — сплетени.
Черният копринен халат едва прикриваше слабото бяло тяло.
Бяло, с изключение на ягодоворозовите петна, където кръвта бе заседнала.
Устата беше отворена.
В живота Локинг беше самодоволен, но бе напуснал този свят изненадан.
В средата на челото му имаше дупка, а около нея — съсирена кръв. Ръждиви ивици по лицето, спускащи се към неокосмените му гърди и оцветяващи в кафяво черния копринен халат.
Кръв по килима и на стената зад него.
Кръв под тялото.
Много кръв. Защо не я видях веднага?
Очите му бяха полуотворени и безизразни като риба на сухо.
Дълги мигли, гримирани със засъхнала кръв.
Бях виждал много трупове. Последният — на мъжа, когото убих… при самозащита.
Чух собственото си дишане.
Изведнъж в стаята замириса на кисело.
Положението на главата привлече вниманието ми. Би трябвало да е увиснала.
Но тя беше вдигната нагоре и облегната на стената, сякаш като за молитва.
Нарочно ли беше нагласена така?
Около него имаше още снимки от „Полароид“.
Много снимки, обграждащи в рамка трупа.
Същата жена — завързана и с качулка.
Снимки отблизо, фокусирани върху бедрата, гърдите, корема и по-надолу.
Снимки в цял ръст, излагащи на показ цялото й тяло — дълго, слабо и бяло, простряно на легло с бял чаршаф.
Краката — завързани за таблата на леглото, а бедрата — изопнати нагоре.
Сама или със същите две мъжки ръце.
Които стискаха, мачкаха, опъваха и изследваха.
Гинекологични снимки отблизо.
И една — на лицето. Поставена до дясната ръка на Локинг. Без качулка.
Русите коси прибрани и откриващи лицето. Прекрасно лице. Интелигентно.
Отворената уста изразяваше страх или възбуда. Или и двете. Кафявите очи бяха широко отворени, бистри, съсредоточени и в същото време — отнесени.
Макар да я виждаше разкрита по този начин, човек трудно би разгадал чувствата на Хоуп Дивейн.
Погледът ми се отмести към трупа на Локинг.
На пода имаше още нещо.
Картонена кутия. Още снимки. Стотици.
Отстрани с черен маркер, четливо пишеше: „Изучаване на самоконтрол, четвърта партида, предварително изследване“.
Когато бе изнесъл картонената кутия от къщата на Сийкрест, Локинг дори не си беше направил труда да я затвори. Беше скрил снимките под дебела купчина компютърни разпечатки.
Голяма шега с полицията.
И Сийкрест участваше в това. Беше предупредил Локинг.
Татуираната ръка. Явно играеха в един отбор.
Някакво бръмчене ме накара да подскоча.
През отворената врата беше влязла лъскава зелена муха. Обиколи стаята, кацна на бара, пак излетя, изследва пепелника и се стрелна към мен. Отпъдих я и тя промени посоката, оглеждайки се в огледалото, после закръжа над трупа на Локинг, сниши се и се приземи на корема му.
Спря, сетне запълзя по безжизненото му лице.
Към едно от петната кръв.
Остана там. Потърка крачета.
Тръгнах да търся телефон.
32
— Това не е престъпление — заяви Филип Сийкрест.
Все едно изнасяше лекция пред студентите, само че Майло не беше първокурсник.
Стаята за разпити в полицейския участък в Западен Лос Анджелис. Видеокамерата бръмчеше, но Майло усърдно записваше. Бях сам в помещението за наблюдение. Пред мен стояха студено кафе и замръзнали образи.
— Грешите, професоре.
— Не очаквам да ме разберете, но мисля, че личният живот на хората е точно такъв.
Майло спря да пише.
— Кога започна това, професоре?