Излязох на двора и си намерих удобна каменна маса, на която да разгледам програмата, дадена ми от Майло.
Рийд Мъскадайн участваше в нещо, наречено „Актьорски семинар 201В“ в зала „Макманус“, на около половин миля от мястото, където седях в момента. Най-лесно можех да хвана Теса Баулби, която трябваше да излезе след петнайсет минути от лекцията си по „Психология на възприятието“ в кулата на Психологическия факултет.
Огледах внимателно снимката на младата жена, която беше обвинила Рийд Мъскадайн в изнасилване. Много къса тъмна коса и източено лице. Дори на размазаното фотокопие тя изглеждаше толкова неуверена.
После идваше ред на уморените очи, които би трябвало да принадлежат на някой доста по-възрастен. Не, причината за вида й не беше Рийд Мъскадайн. Снимката беше правена в началото на учебната година, месеци преди злополучната среща. Изпих набързо чаша кафе от автомата във фоайето и се запътих към аудиторията, за да разбера дали животът бе смачкал още повече Теса Баулби.
Лекторът освободи студентите пет минути по-рано и те се изсипаха в коридора като планински порой. Не беше трудно да я открие човек в тълпата, тръгнала сама към изхода, с чанта от дънков плат, претъпкана с книги. Тя закова на място след като казах:
— Г-ца Баулби?
Ръката й трепна и тежестта на чантата смъкна рамото й с няколко сантиметра надолу. Изглеждаше адски привлекателна — гладка, много бледа кожа и огромни сини очи. Дори безволевата брадичка и няколкото лунички не можеха да развалят общото впечатление. Косата й беше боядисана в черно и подстригана с елегантна непринуденост или пък невероятно старателно, за да бъде постигнат нужният ефект. Финият й нос беше леко порозовял на върха и около ноздрите — алергия или лека настинка. Беше облечена с широк черен пуловер, почти открил едното й рамо, ефектно изтъркани черни дънки, скъсани на коленете, и черни боти от лицева кожа.
Тя опря гръб до стената, за да пропусне състудентите си да минат.
Показах й картата си и понечих да се представя.
— Не — каза тя и махна отчаяно с ръка. — Моля ви.
Това „моля“ беше казано на висок глас. Отчаянието я бе стиснало за гърлото. Очите й се стрелнаха към вратата с надпис „Изход“.
— Г-це Баулби…
— Не! — каза тя още по-високо. — Оставете ме на мира! Нямам какво да ви кажа!
И после хукна към изхода. Изчаках за миг. После тръгнах към вратата. Отвън я проследих с поглед как се отдалечава, подгонена от паниката. Препъна се и за малко не падна.
Тичаше тромаво, очевидно затруднена от тежестта на чантата.
Изглеждаше толкова крехка, почти болезнено слаба.
Наркотици? Стрес? Анорексия? Някаква болест?
Докато се чудех, тя се сля с тълпата и аз я изгубих от поглед.
Нейната паника предизвика още повече интереса ми към човека, когото бе обвинила.
Припомних си детайлите от обвинението — кино и вечеря, после сериозно опипване. Теса смяташе, че е била насилена, Мъскадайн — че актът е бил желан и от двамата.
Поредният случай, при който нищо не може да бъде доказано. Той да се тества за СПИН. Тя вече го била направила. Отрицателен тест. Поне засега.
Но днес тя беше призрачно бледа, слабовата, изтощена. Инкубационният период на болестта? Може отрицателният тест наистина да е бил само „засега“.
Това вероятно обясняваше паниката… Но пък тя все още ходеше на лекции.
А може би Хоуп Дивейн е била нейната основна опора и сега, след смъртта й, Теса бе рухнала окончателно. И двамата бяха направили тестовете си в Студентския здравен център. Да се видят резултатите без разрешение от съда бе абсолютно невъзможно.
Срещата с Мъскадайн ми се струваше по-наложителна от всякога, но актьорските семинари обикновено продължават по четири-пет часа, а от обявеното начало бяха изминали едва два.
— Душим край университета, а, детективе? — дочух глас зад себе си.
Кейси Локинг стоеше няколко стъпала над мен и съдейки по изражението му, намираше срещата ни за адски забавна. Косата му беше прясно намазана с гел, носеше същото дълго кожено палто, дънките и ботушите „Харли Дейвидсън“. Фланелката му също беше черна. Пръстенът с черепа все още се мъдреше на пръста му, въпреки уточнението, че трябвало „да го разкара“. Червените камъчета на очите проблеснаха на слънцето, вдъхвайки живот на черепчето.