В ръката с пръстена държеше цигара, в другата — дипломатическо куфарче от скъпа кожа, със златни инициали „КДЛ“ близо до ключалката. Пръстите, стискащи цигарата, се размърдаха и от нея се отдели струйка сивкав дим.
— Аз не съм детектив — казах аз.
Това го накара да премигне, но иначе и мускулче по лицето му не трепна.
Изкачих се на неговото ниво и му показах консултантската си карта. Крайчетата на устните му се сбръчкаха, докато я изучаваше. Явно Сийкрест не му беше казал. Което значеше, че вероятно не са чак толкова близки.
— Доктор по какво?
— По психология.
— Сериозно? — Той тръсна цигарата си. — И работите за полицията?
— Понякога, като консултант.
— И какво точно правите за тях?
— Зависи от случая.
— Анализ на местопрестъплението?
— Всевъзможни неща.
Моята уклончивост явно не го притесняваше.
— Интересно. А в случая защо ви повикаха? Защото Хоуп беше психолог, или заради евентуалния психологически портрет на убийството?
— И заради двете.
— Полицейски психолог. — Той дръпна жадно от цигарата и задържа дълго дима. — В гимназията дори не са ни споменавали за такава специалност. Откога се занимавате с това?
— От няколко години.
Две бели струйки се появиха от ноздрите му и литнаха нагоре.
— Тук всички говорят само за чистата наука. Престижът на дадена специалност зависи от това колко снобски звучи етикетът, който са й лепнали. Мъртви, ненужни специалности, но въпреки това продължават да ни обучават в тях. Реалността остава някъде встрани, но предполагам, че академичният свят никога не се е отличавал с чувството си за реалност. Мислите ли, че някога ще открият убиеца на Хоуп?
— Не знам. А ти?
— Не бих се обзаложил — каза той. — Гадно… Онзи, едрият детектив, той ли води разследването?
— Да.
Кейси си дръпна още два-три пъти от цигарата. После се почеса по горната устна.
— Полицейски психолог. Звучи примамливо. Да се сблъскваш непрекъснато с истинските неща — престъпления, предизвикателства, със самата природа на злото. След убийството все по-често се замислям за злото на света.
— И осени ли те нещо?
— Все още не. Сега ми е по-необходим нов научен ръководител, който няма да ме накара да зарежа всичко заради собствените му глупости. Хоуп беше страхотна в това отношение. Ако си вършиш работата добре, тя се отнася към теб като към възрастен.
— Дава ти картбланш, а?
— Когато си го заслужиш. — Той допуши цигарата си, хвърли фаса на земята и го смачка настървено с ботуша си. — Тя можеше да различи доброто от лошото. Беше страхотен човек и онзи, който я е убил, заслужава бавна, агонизираща, неописуемо болезнена, ужасно кървава смърт.
Крайчетата на устните му се изопнаха, но резултатът от това упражнение трудно можеше да мине за усмивка. Остави куфарчето си на земята, бръкна в дебрите на палтото си и измъкна оттам кутия „Марлборо“.
— Няма да стане, нали? Защото дори да го хванат, ще последват куп козметични съдебни процедури и законови лупинги. Най-вероятно някой специалист от нашата област ще заключи мъдро, че гадното копеле страда от психоза, от проблем с контрола на импулсите си или от някоя друга измишльотина, за която никой не е чувал. Харесва ми мисълта за това, с което се занимавате вие. Харесва ми да съм от „правилната страна“. Дипломната ми работа е на тема самоконтрол. Жалка история. Изтъркани тестове и методи, особено на фона на истинската работа, на фона на реалния свят. Но може би някой ден и аз ще мога да се заема с нещо истинско.
— „Самоконтролът и връзката му с разследването на престъпления“?
— Защо не? Самоконтролът е важен аспект от облика на нашата цивилизация. Градивен елемент, бих казал. Децата се раждат без изградени представи за морал. После обществото лесно ги приучава да бъдат аморални, нали?
Той направи „пистолет“ с палеца и показалеца на свободната си ръка.
— Всеки дига пушилка около детската престъпност, но никой не се пита „защо“, нали?
— От липса на самоконтрол?
— И то на обществено ниво. Когато отпаднат „външните“ задръжки, моралните норми не струват кой знае колко, нали така? И какво получаваме тогава — милиони диваци, тичащи по улиците с узи в ръка. Като онова извратено копеле, което е убило Хоуп. Тъпа история!
Кейси измъкна отнякъде лъскава запалка и машинално запали поредната цигара. Ръцете му вече потреперваха леко. Той ги завря в джобовете на коженото палто.