— Казвам ви, ако се опитам да опозная реалния свят чрез учебниците по психология, така и ще си умра в аудиториите без дори да съм направил и крачка във вярната посока. Хоуп беше страхотен ръководител. Казваше ми: „Забрави за Нобеловата награда, заеми се с нещо истинско, нещо, което ще донесе реални резултати“.
Той глътна солидна доза дим от марлборото, което бе стиснал между устните си.
— Никак няма да ми е лесно да си намеря друг ръководител. Във факултета ме броят за фашист, защото мразя празните приказки и уважавам дисциплината.
— А на Хоуп това не й пречеше.
— Хоуп ми беше като майка — взискателна, открита, разбираща, поощряваща. Тя имаше непредубедено око за всичко около себе си. Отказваше да реагира така, както се очаква от нея да реагира. И затова те я убиха.
— Те?
— Те, той, какво значение има местоимението? Някой си там превъртял, вманиачен, прокажен психопат.
— А да имаш някакви теории относно евентуалния мотив?
Той хвърли един поглед към стъклените врати на Кулата.
— Скъсах се да мисля, но засега не ми е хрумвало нищо друго освен психоложки врели-некипели. Накрая осъзнах, че си е чиста загуба на време, тъй като не разполагам с информация и се водя само от емоциите си. А точно в момента емоциите ме скапват. Затова и мина толкова време преди да се захвана отново с дипломната си работа. Затова отидох да взема материалите си чак снощи. Но сега вече е време да се пришпоря отново. Хоуп би искала да постъпя така. Тя не понасяше извиненията.
— Чия беше идеята за бартера „материали срещу поправка на колата“? — попитах аз.
Той се втренчи в мен.
— Аз се обадих на Фил и той ми каза, че колата не щяла да пали, затова му предложих помощта си.
— Значи се познавате отпреди?
— Само покрай работата с Хоуп. В най-общи линии. Фил е необщителен човек… Е, приятно ми беше, че си поговорихме.
Той вдигна дипломатическото си куфарче и тръгна нагоре по стълбите.
— Какво мислиш за Комитета за междуличностни отношения? — викнах аз след него.
Той спря и се усмихна.
— Пак ли? Мисля, че идеята беше страхотна и всичко, което липсваше на Комитета, бяха повече реални правомощия.
— Някои хора смятат, че Комитетът е бил грешка.
— Някои хора смятат, че моралът е отживелица.
— Значи според теб не е било редно да се закрива Комитетът?
— Разбира се, но нима беше възможно да продължим? Татенцето на онова богаташче ни дръпна шалтера, защото и това място се движи от същите две сили като всяка друга политическа структура — пари и власт. Ако момичето, което беше тормозил, имаше също такъв татко паралия, Комитетът щеше все още да действа, при това с пълна пара.
Той изпуши цигарата си чак до филтъра, погледна я и после я изхвърли.
— Работата е там, че жените винаги ще имат по-слаба психика и затова не бива да ги оставяме на благоволението на всеки насилник с пенис между краката. Единственият начин да се възстанови балансът, е чрез правила и последствия.
— Дисциплина.
— И още как. — Той приглади кожения си ревер. — Питате ме за Комитета, защото смятате, че има нещо общо със смъртта на Хоуп. За бога, кой от двамата пъзльовци би имал куража да направи подобно нещо?
— Страхливците са способни да убият.
— Но аз също бях член на този комитет и както виждате все още съм жив.
Същата логика, която Крувич бе използвал, щом отворихме дума за абортите.
— Нека те питам още нещо — казах аз. — Хоуп споменавала ли ти е някога за свои собствени преживявания, свързани с малтретиране?
Той смачка неволно ревера между пръстите си.
— Не. Защо?
— Понякога хората си избират призвание, свързано с личния им опит.
Черните му вежди се свъсиха, а погледът му охладня.
— Значи искате да принизите нейните постижения до нивото на психопатологичен факт?
— Искам да науча колкото мога повече за нея. Тя споменавала ли е въобще нещо за миналото си?
Кейси Локинг пусна ревера си и ръката му бавно се снижи до нивото на другата. После двете му ръце се изстреляха рязко нагоре, почти като при каратист, заставащ в гард. Накрая ги кръстоса пред гърдите си.
— Тя говореше само за работата си. За нищо друго. Всичките си изводи за нея съм правил само от тези наши разговори.