— Защо?
— Той говореше за нея с доста страст. От друга страна по всичко личи, че брачният й живот е бил лишен от силни емоции. Подобна връзка изглежда напълно в реда на нещата. Въпреки новата следа, Майло иска да провери всички възможности.
Робин остави ножа на плота, отиде до телефона и набра някакъв телефон.
— Холи? Робин Кастаня се обажда. Здравей. Да, наистина. Добре, чудесно. А ти? Хубаво. Как е Жоакин? Той сигурно е станал на… чакай да видим… Какво? Четиринайсет? Шегуваш се! Холи, не знам дали ще можеш да ми помогнеш, но…
След като затвори, тя каза:
— Ще те чака утре в девет сутринта в „Кафе Алигатор“.
— Благодаря ти.
— Поне толкова мога да ти помогна.
По-късно, на масата, тя почти не яде и дори не докосна чашата си с вино.
— Какво има? — попитах аз.
— Не знам. Всички тези неща, в които се забъркваш. Явно ми действат и на мен.
— Да, каква жестокост. Да погубиш ей така един толкова интелигентен и талантлив човек.
— Може би ми е дошло до гуша да слушам за жени, убити заради куража си да бъдат жени.
Тя се пресегна през масата, сграбчи ръката ми и я стисна силно.
— Това изтощава, Алекс. Да надзърташ непрекъснато през рамо, да се чувстваш длъжна да бъдеш вечно нащрек. Знам, че най-често мъже стават жертви на насилие, но пак те са почти винаги насилниците. Предполагам, че в наши дни никой не е в безопасност. Светът се е разделил на хищници и жертви. Какво става, по дяволите? Назад към джунглата?
— Не знам дали въобще някога сме излизали от нея — казах аз. — Непрекъснато се тревожа за теб. Особено когато си сама нощем някъде навън. Обикновено не казвам нищо, защото знам, че си мъжко момиче и можеш сама да се грижиш за себе си, пък и едва ли ти се слуша за нещо подобно.
Робин взе чашата си с вино, огледа я и отпи.
— Не казах на Холи с какво точно се занимаваш. Само, че си „моят мъж“, психолог, който иска да научи повече за Центъра. Тя си пада малко хипарка и дори само думата „полиция“ я стряска.
— Ще се оправя. — Докоснах ръката й. — Харесва ми да съм „твоят мъж“.
— И на мен.
Тя погледна чинията със спагети.
— Ще ги сложа в хладилника, може да огладнееш по-късно.
Заех се да прибера масата. Тя сложи ръка на рамото ми.
— Ако си в настроение, защо да не изведем Спайк на разходка в каньона. Навън е още светло.
13
„Кафе Алигатор“ заемаше първия етаж на една стара сграда на Бродуей, в централната част на Санта Моника, на десетина преки от плажа. Тухлената стена беше боядисана в блатисто зелено, а табелата на заведението представляваше имитация на сковани набързо дъски с проснат върху тях алигатор. От окачените под стряхата тонколони се разнасяше тиха реге музика.
Предишната нощ си бях пуснал последната плоча на Холи Бондюрант — „Полихром“. Албумът беше излязъл преди петнайсет години, но аз я познах веднага.
На снимката от обложката косата й беше златисторуса, дълга почти до кръста, прикриваща наполовина красивото й, келтско лице. Сега косата й беше сиворуса и къса, а тялото й бе натежало с дванайсетина килограма. Ала лицето й бе все така гладко и красиво.
Беше облечена в дълга пурпурна рокля, черно елече и леки кожени ботуши. На врата си бе сложила огърлица от оникс. На стола до нея беше кацнала широкопола шапка от черно кадифе.
— Алекс? — Тя се усмихна и ми подаде ръка без да става. После погледна към полупразната си чаша с кафе. — Извинявай, че не те изчаках, но трябваше да си взема дозата. Едно кафе и за теб?
— С удоволствие.
Тя махна на дебелия келнер. Той напълни една чаша и я донесе на масата ни.
— Нещо друго, Холи?
— Нещо за хапване, Алекс? Кифличките им са страхотни.
— Да, бих ги опитал.
— Кои са най-вкусните днес, Джейк?
— Тези с боровинковото сладко — каза дебелакът почти с неохота. — Но другите с портокаловите резенчета и шоколадовите пръчици по нищо не им отстъпват.
— Донеси ни и от двата вида, ако обичаш. — Тя се обърна към мен. — Стана ми толкова приятно, когато Робин се обади. От доста време не се бяхме чували. Тя е работила по всичките ми инструменти.