— Но аз бих искал да говоря с нея.
— А аз не мога да те спра, нали така?
— Аз не съм твой враг, Холи.
Тя ме погледна в очите.
— Изчакай малко.
После стана, тръгна към дъното на ресторанта, сви вдясно и се скри от погледа ми. Джейк, който тъкмо беше приключил закуската си, не ме изпусна от поглед, докато Холи не се появи отново.
— Не беше особено въодушевена, но все пак ще ти отдели малко време. Казва се Мардж Шовалски. Но не очаквай да научиш кой знае колко за Хоуп.
— Благодаря ти — казах аз. — И извинявай.
— Забрави — каза тя. — Сигурна съм, че не си лошо момче. Робин е твърде умна, за да се забърка с неподходящ човек.
14
Отсечката от „Олимпик“, приютила и „Женският здравен център“, беше една от добре познатите Ел Ей мешавици — фабрики, сметища, хангари и претенциозни училища, чиито настоятели се опитват да забравят къде точно се намира сградата като редят саксии с фикуси покрай оградата.
Клиниката представляваше едноетажна безлична сграда, зидана с кафяви тухли. Намираше се непосредствено до паркинг, ограден с ниски метални пилони, свързани с тежка верига. Главният вход беше заключен. Натиснах звънеца и си казах името. Миг по-късно електрическото резе изщрака и аз влязох вътре.
В чакалнята седяха три жени, нито една не си направи труда да ме погледне. В дъното на помещението забелязах двойна дървена врата с малки прозорчета в горния край. Стените бяха облепени с плакати за образоване по проблемите на СПИН, за прегледи на гърдите, за култура на храненето и за групова психотерапия. По телевизора в ъгъла вървеше някакъв природонаучен канал. Разни животни се гонеха едно друго.
Едното крило на вратата се отвори. Едра жена около шейсетте, с очила, задържа вратата отворена и провря само главата си през процепа. Тя имаше къса, прошарена, чуплива коса и кръгло розово лице, което хич не преливаше от щастие. Очилата й бяха с квадратни, телени рамки. Беше облечена със зелен пуловер и дънки, а краката й бяха обути в маратонки.
— Д-р Делауер? Аз съм Мардж — избоботи тя. — Адски съм заета точно в момента. Дайте ми минутка.
Едва след като вратата се затвори, жените в чакалнята вдигнаха очи.
Най-близо до мен беше едно чернокожо момиче на около осемнайсет, с големи, изпълнени с болка очи, сплетена добросъвестно на стотици малки плитчици коса и здраво стиснати устни. Беше облечена с униформа на верига за бързо хранене, чието име дори не бях чувал. В ръцете си държеше книга на Даниел Стийл с меки корици. Другите две пациентки, седнали срещу нея, приличаха на майка и дъщеря. И двете бяха русокоси, дъщерята — на петнайсет или шестнайсет, мамчето — във втората половина на четирийсетте, с торбички под очите, изцедена физически и душевно.
Може би и дъщерята имаше заслуга за това. Тя ме погледна право в очите и премигна. После облиза устни.
Малката имаше необичайно тясно лице, леко изкривен на една страна нос и ниско разположени уши. Цветът на косата й изглеждаше естествен, като се изключеха яркорозовите връхчета. Беше я оставила дълга и я носеше небрежно сресана назад. Широките й, срязани под коленете дънки едва прикриваха болезнената слабост на бедрата й, от късите ръкави на широката й черна фланелка се подаваха тънки като макарони ръце, гърдите й изглеждаха по момчешки плоски, а раменете — тесни и ръбати. Три обеци на едното ухо, четири на другото. Желязна обеца на носа. Областта около пробождането — все още леко възпалена. Високи черни ботуши, достигащи до средата на прасците й.
Тя премигна отново. Последва лукаво кръстосване на крака. Майка й го забеляза и затвори рязко списанието, което съзерцаваше. Малката я дари с крива усмивка. Зъбите й приличаха да притъпени пирончета. Палецът на едната й ръка бе по-къс. Изгризан нокът.
Това дете определено имаше някакъв генетичен проблем. Може би не нещо чак толкова сериозно, че да си има специално име с едно „синдром“ отзад, и все пак…
Краката й се размърдаха отново. Едно силно изръчкване от страна на майка й я накара да застане мирно на мястото си и да забие поглед в пода.
Чернокожото момиче беше изгледало цялата сценка. Сега погледът й се върна на книгата. Тя заразтрива леко горната част на гърдите си, сякаш за да облекчи някаква болка.
Вратата се отвори отново. Мардж Шовалски ми махна с ръка и аз я последвах по коридора между лекарските кабинети.