— Имате късмет, че днес ни е спокоен ден.
Кабинетът й беше голям, но сумрачен. Таванът беше осеян с петна, оставени от влагата. Оскъдна мебелировка плюс няколко книжни лавици, които сякаш всеки момент ще се срутят. През полуотворените ребра на щорите се виждаха ивички от асфалтовия паркинг.
Тя се настани зад бюро, което не беше кой знае колко по-широко от раменете й.
— Тук преди е имало фабрика за електронни части. Транзистори или нещо подобно. По едно време си мислех, че никога няма да се отървем от мириса на метал.
На стената зад бюрото беше окачен постер — репродукция на „Череп в пустинята“ на Джорджия О’Кийфи.
— Та значи вие работите за полицията. Какво по-точно?
Обясних й, без да изпадам в излишни подробности.
Тя намести очилата си и ме възнагради с мечешка усмивка.
— Добре се справяте с пробутването на нищо незначещи глупости. Е, и аз не мога да ви просветля с кой знае какво. Жените, които идват тук, разполагат кажи-речи само с правото си на лични тайни.
— Интересувам се само от Хоуп Дивейн.
Тя се усмихна отново.
— Мислите, че не знам кой сте. Вие сте психотерапевтът, който работи със Стърджис. Както и да е. И за да изпреваря въпроса ви, да, правим аборти, стига да намерим подходящ специалист. Не, няма да ви кажа кои лекари сме използвали досега. И, накрая, Хоуп Дивейн не е направила много за нас, затова съм убедена, че убийството й няма нищо общо с Центъра.
— Не е направила много за вас — казах аз. — За разлика от д-р Крувич.
Смехът й можеше да разяде метална повърхност. Тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и измъкна оттам лула с груба изработка и с изпохапан мундщук.
— Майк Крувич е признат специалист с безупречна репутация, който с желание краде от свободното си време, за да помогне на отчаяните жени. Аз ли да ви казвам колко други „велики медици“ биха направили същото, или вие сам ще се сетите? Тук работим месец за месец. Медицинските ни сестри идват предимно в почивните си дни. Телефонен секретар отговаря на обажданията и въпреки това се опитваме да не загърбим нито едно от тях. С малко късмет може следващия месец да ни уредят с електронна поща, в която да има бутонче с надпис „Ако умирате, натиснете бутон 1“.
Тя пъхна края на лулата в устата си и го захапа така здраво, че мускулчетата по ченето й набъбнаха.
— Парите не достигат никъде — казах аз.
— Особено, когато зависиш от правителството — каза тя. — Преди няколко години имахме държавен фонд, екип на заплата и адски добра програма за имунизация и периодични прегледи. После правителството се захвана с реформата в здравеопазването и изведнъж тук взеха да прииждат комисии от Вашингтон и всичко се обърна с главата надолу.
Лулата щръкна като перископ на подводница.
— Е, как се работи с Майло Стърджис? Единствената причина да ви приема беше, за да ви задам този въпрос.
— Познавате ли го?
— Само репутацията му. Вашата също — психологът, дето се мотае с него.
Тя се изсмя.
— Ние сме приятели. Също като Хоуп и Крувич.
Смехът й секна.
— Разбирам, че искате да предпазите пациентите си — казах аз, — но в случаи като този нищо не остава скрито-покрито.
— Тогава следващия път елате със заповед от съда… Вижте, дори да са го правили по три пъти на ден ей на това бюро, какво от това? Не казвам, че беше така. Но на кого му пука? След като Майк не я е убил, на кого му дреме кой кого чука? Тя беше убита заради популярността си, която трябва да е раздразнила някой боклук.
— Някаква идея кой би могъл да бъде въпросният „боклук“?
— Твърде са много, за да се замислям. Но ние се отклоняваме. Повтарям ви още веднъж — тя не беше обвързана сериозно с Центъра. Съжалявам за всяка убита жена, но за Дивейн не бих могла да ви кажа почти нищо.
Мардж Шовалски се надигна с мъка от стола си и се запъти към вратата.
Върнах се обратно в чакалнята. Не заварих нито едно от момичетата там, само съсухреното светлокосо мамче. Тя вдигна поглед от списанието си, докато минавах край нея. Списанието беше „Предпазни мерки“.
Вече се бях качил в севилята, когато я видях да бяга тромаво към колата. Беше ниска, слаба и изгърбена, макар и с правилни пропорции. Долната й устна беше тънка и безкръвна, а горната — направо незабележима. Носеше светлосини дънки, бяла блуза и кожени мокасини с телесен цвят.