— Сестрата ми каза, че сте психиатър.
— Психолог.
— Просто се чудех дали…
Усмихнах й се.
— Да?
Тя се приближи, но предпазливо, сякаш пред нея бе застанало някакво странно куче.
— Аз съм д-р Делауер — представих се аз и протегнах ръка.
Тя погледна към клиниката. Някъде над нас избръмча самолетен двигател и тя подскочи. Беше някаква „Чесна“, излетяла току-що, най-вероятно от някакво частно летище в Санта Моника. Тя проследи самолета с поглед, докато той се изгуби над океана. Шумът от двигателя заглъхна и жената каза:
— Само се чудех дали… дали случайно няма да работите тук.
— Не, няма.
— О. — Разочарование. — Добре, извинете за притеснението.
Тя се обърна и понечи да тръгне към сградата.
— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попитах аз.
Тя спря. Закърши ръце.
— Не, забравете. Съжалявам.
— Сигурна ли сте? — попитах аз. Вече бях излязъл от колата и докоснах рамото й едва-едва. — Има ли нещо?
— Просто си помислих, че може би най-после са намерили психолог.
— За дъщеря ви?
Ръцете й продължаваха да се борят една с друга.
— Тийнейджърски проблеми? — попитах аз.
Жената кимна.
— Името й е Шенийз — каза тя бавно и отчетливо, сякаш диктуваше на някой закостенял бюрократ. — Тя е на шестнайсет. Да, тийнейджърски проблеми. Направо ме подлудява. Винаги го е правила. Аз… тя де… Къде ли не съм ходила с нея. Сигурно съм обиколила един милион клиники. Винаги ми пробутват някой студент, а студентите не могат да се справят. Последния път я заварих в скута на един стажант и той не знаеше как да постъпи. От училище не искат да се занимават. Още от малка е на какви ли не хапчета, а сега… Д-р Крувич — той е лекарят, който я оперира тук — каза, че трябвало да я види психолог и дори доведе една жена. Дама. Истинска дама, изглеждаше страхотно. Веднага схвана какъв е проблемът на Шенийз. Беше адски интелигентна. На Шенийз естествено хич не й харесваше да си говори с нея. Но аз я водех насила. После… — Тя понижи глас. — После се случи нещо с психоложката. — Жената поклати глава. — Хич не ви трябва да знаете… Както и да е, по-добре да се връщам вътре, защото прегледът най-вероятно е на привършване.
— Психоложката, която д-р Крувич доведе, д-р Дивейн ли се казваше?
— Да — смотолеви тя. — Значи знаете какво се случи.
— Всъщност, именно затова съм тук, г-жо…
— Фарни, Мери Фарни. — Очите й се отвориха широко. Бяха сини, досущ като на дъщерята. Красиви очи. Или поне са били някога. Сега излъчваха само болка. Болката на човек, обречен да си плаща за всяка допусната грешка.
— Не разбирам — каза тя.
— Аз съм психолог и понякога работя за полицията, г-жо Фарни. В момента работя по случая с убийството на д-р Дивейн. Вие…
Ужас в сините очи.
— Те мислят, че убийството й има нещо общо с това място?
— Не, просто говорим с всички, които са я познавали.
— Е, ние всъщност не се познавахме. Както вече казах, тя само прегледа Шенийз няколко пъти. Аз лично я харесвах. Тя не си пестеше времето и успя бързо да разгадае игричките на Шенийз… Но всичко свърши дотам. Трябва да се връщам вътре.
— А д-р Крувич?
— Какво за него?
— Той разбира ли Шенийз?
— Естествено, той е страхотен лекар. Но не съм го виждала от известно време.
— След операцията?
— Не се е налагало. Тя се чувства добре.
— А кой преглежда днес Шенийз?
— Мерибел — сестрата. Трябва да вървя.
— А ще имате ли нещо против да ми оставите адреса и телефона си?
— Защо?
— В случай че от полицията поискат да говорят с вас.
— В никакъв случай, не става. Нямам намерение да се замесвам.
Подадох й визитката си.
— Защо ми е?
— Ако се сетите за нещо.
— Изключено — каза тя, но прибра визитката в чантата си.
— Благодаря ви. Ако ви е нужен специалист за Шенийз, бих могъл да ви препоръчам някого.
— Не-е, няма нужда. Пък и какъв ще е смисълът? Тя върти всички на пръста си. Никой не може да й влезе под кожата.
Подкарах колата.
Хирургическа операция. Като се вземеше предвид държанието на Шенийз Фарни, не бе трудно да се сети човек каква по-точно. Значи Крувич и Хоуп все пак са работили заедно по случаи с аборти.