— Как се почувствахте, когато ви накараха да си направите тест за СПИН?
— И за това ли знаете?
— Има протоколи от заседанията на комитета.
— Протоколи? О, по дяволите! Ще ги публикуват ли?
— Само ако се окаже, че имат връзка с убийството.
Рийд потърка чело.
— Исусе… В киноиндустрията има школа, която твърди, че няма лоши медии и е по-добре името ти да е там. Но това се отнася само за знаменитости. А аз съм си най-обикновен провинциалист. Последното, което искам, е хората да мислят, че съм изнасилвач или болен от СПИН.
— Резултатът беше отрицателен, нали?
— Разбира се. Приличам ли на болен?
— Как е гърбът ви?
— Гърбът ми?
— Госпожа Грийн каза, че сте бил болен.
— А, това ли. Сам съм си виновен. Една сутрин се почувствах готов за подвизи и реших да направя триста коремни преси. Схванах се. Все едно ме прониза нож. Цял час не можах да стана от пода. Болката ме накара да лежа един месец. Госпожа Грийн ми носеше храна. Затова й купувам по нещо, когато имам възможност. И досега от време на време усещам болка, но инак се чувствам отлично. И съм сто процента отрицателен.
Повторих въпроса как се е почувствал, когато са го накарали да си направи тест за СПИН.
— Как ли? Бяха се натрапили в личния ми живот. А вие нямаше ли да се почувствате така? Беше скандално. Все едно като в роман на Кафка. Комитетът задължава ли всички да си направят тест за СПИН?
— Не ми е разрешено да ви кажа.
Рийд се вторачи в мен.
— Ами, това бяха контактите ми с професор Дивейн. Мислите ли, че нещо от това ще стигне до пресата?
— Предполагам, че ще зависи от това кой е убиецът.
Той се замисли.
— Наистина ли смятате, че комитетът може да има нещо общо със смъртта й?
— Бихте ли се изненадали?
— Абсолютно. Процедурата беше гадна, но в края на краищата не беше кой знае какво. Едва ли някой може да бъде убит заради това. — Мъскадайн се прозя. — Извинете. Ако нямате други въпроси, бих искал да подремна, защото в шест трябва да съм на работа.
— Къде работите?
— В „Делвекио“.
— Професор Диркоф каза, че работите като актьор.
Красивото му лице помръкна.
— О, не.
— Защо?
— Провалът е адски неприятно нещо. Отказах се. И без това щях да зарежа следването. Часовете бяха твърде теоретични. Чиста загуба на средства.
— А кандидатствахте ли за работа като актьор?
— Позволих си да проявя наивност и оптимизъм, защото прослушването мина страхотно и агентът ми каза, че със сигурност ще ме вземат.
— Какво стана?
— Взеха друг.
— Защо?
— Не знам. Никога не ти казват.
— Какъв беше филмът?
— Някакъв сапунен сериал за кабелната телевизия.
— Заснеха ли го?
— Всичко беше още в началната фаза. Дори не бяха измислили заглавие. Щеше да е някаква история за шпиони, дипломати и чужди посолства. Режисьорката каза, че ще играя ролята на Джеймс Бонд. После ме ощипа по задника и рече: „Страхотен си“. Къде са онези комитети, когато се нуждаеш от тях?
16
Майло се върна от летището. Пристигна в седем. Разрошен.
— Къде са белите обувки? — попитах аз.
— Реших да отида официален — посочи прашните си износени половинки.
Той седна до масата в кухнята и извади от куфарчето си снимка с размери дванайсет на двайсет сантиметра.
Цветна фотография на поразително красива млада жена в цял ръст, с дълги черни коси, леко зачервени скули, предизвикателни полуотворени устни и учудени продълговати очи с цвета на еспресо.
Беше облечена в бяла рокля с пайети, без презрамки и се бе навела напред, предлагайки едри, преливащи гърди с дълбока вдлъбнатина между тях. На шията й имаше голям диамант. Обеците й също бяха с диаманти. Изглеждаха с твърде много карати, за да бъдат истински. Косите й бяха развети от някакъв автомат за изкуствен вятър. Усмивката й беше привлекателна и в същото време подигравателна. Отдолу пишеше:
АКТРИСА И ТАНЦЬОРКА
ПРЕДСТАВЯНА ОТ АСОЦИАЦИЯ „ОНИКС“
— Това агентите й ли са? — попитах аз.
— Полицията в Лас Вегас каза, че са някаква фалирала мошеническа компания. Занимавали се със залаганията в казината за представления с полуголи жени. Манди нямала криминално досие, което не е необикновено за елитна компаньонка. Компаньонките се появяват, когато купчината чипове започне да нараства и се присламчват към печелившия. Била неомъжена, обичала увеселенията, пушела марихуана и взимала хапчета и кокаин. Последният й приятел бил служител в казино на име Тед Барнаби, също наркоман. Скоро след убийството се преместил в Рино. На следващия ден полицията го разпитала. Оказал съдействие и имал алиби. Цялата нощ бил на работа. Шефът му го потвърди. Освен това, изглеждал искрено потресен от смъртта й.