Използвах телефонния автомат в последното общежитие, за да се обадя на Майло. Питах се дали знае домашния й адрес. Исках да му кажа и за пропуските в образованието на Крувич. Нямаше го. И клетъчният му телефон не отговаряше. Може би бе станало още едно убийство с три наръгвания с нож или нещо друго, което щеше да направи на пух и прах хипотезите ми.
Потеглих и се отбих в първата бензиностанция, която видях в Уестууд Вилидж. Телефонната кабина представляваше наклонена на една страна алуминиева развалина, а указателят беше мърляв и окъсан. Липсваха много страници. Тази с фамилиите Баулби беше там.
Имаше само две: Б., Т. Дж. Венис, без адрес и Б. Уолтър И., Мисисипи авеню, Западен Лос Анджелис.
Лос Анджелис е безразборна смесица от жилищни квартали и при наличието на десетина справочника, обхващащи района, шансовете един от онези Баулби да е роднина на Теса, бяха малки. Но аз се залових с каквото разполагах, започвайки с Уолтър от Мисисипи авеню, защото беше най-близо.
Съвсем близо. Между булевардите Санта Моника и Олимпик, само на километър и половина на юг от университета, в район с малки следвоенни къщи и няколко грандиозни въображаеми проекти.
В този ден събираха боклука. Препълнени кофи и обемисти найлонови чували показваха гордостта от консумацията. Из отпадъците нервно ровеха катерици. През нощта братовчедите им, плъховете, щяха да превземат територията. Преди няколко години жителите на Калифорния бяха гласували да се намали данък сгради и политиците измислиха наказание, премахвайки контрола върху гризачите и някои услуги. Като подкастрянето на дърветата, например. Но за други неща явно се намираха пари. Миналата година след една буря наблюдавах как екип от тринайсет човека цели четири часа сече и ряза паднал бор.
Жилището на Уолтър Баулби представляваше жълто-кафяво бунгало с покрив от черни плочи. Ливадата беше подстригана късо като косата на морски пехотинец. Беше по-скоро сива, отколкото зелена. На широката веранда отпред имаше саксии с цветя, алуминиев стол и малък син велосипед. На алеята за коли стоеше стар, кафяв „Форд Галакси“. Приближих се до циментовата площадка пред вратата. На емайлираната плочка, с каквато можеш да се сдобиеш на панаирите или в лунапарковете, пишеше „Семейство Баулби“. Никой не отвори на първото ми позвъняване, нито на потропването.
Върнах се в колата си и се наканих да потегля, когато от булевард Олимпик се зададе синьо-бял микробус, който спря до форда. Вратата се отвори.
Оттам слезе мъж на четирийсет години с черни мустаци и криви крака. Беше облечен в бяло поло от изкуствена материя на зелени райета, каквито Майло би харесал, бял панталон и черни работни обувки. Ръцете му бяха мускулести и загорели от слънцето, но не беше едър. Под райетата се очертаваше малък корем, а пакет цигари издуваше джоба. Подрънквайки с ключовете, той се вторачи в ливадата, после докосна цигарите, сякаш да се увери, че още са там, и се обърна. От микробуса слезе Теса Баулби.
Беше облечена в същия широк черен пуловер и джинси, с които я бях видял във факултета по психология. Лицето й беше още по-бледо. Отвори плъзгащата се задна врата на микробуса и помогна на една приятна на вид сивокоса жена в червена фланелка да слезе. Жената изглеждаше уморена. Косите й бяха сиви, но лицето — младежко. Носеше на ръце момченце с черни коси на около четири години.
Детето изглежда спеше, но изведнъж се размърда и ритна с крак. Жената загуби равновесие. Теса я хвана и й каза нещо. Мустакатият мъж извади цигара, а сивокосата жена даде момченцето на Теса.
Тя му се усмихна мило и изведнъж нещо ме смрази болезнено, като парченце сладолед, попаднало на развален зъб.
Теса прегърна детето, което се смееше и въртеше. Тя изглеждаше твърде крехка, за да се справи с него, но успя да се задържи на крака. Гъделичкаше го и се смееше, сетне го понесе към верандата.
Четиримата се качиха по стълбите и мъжът пъхна ключа във вратата. Момченцето отново започна да се върти и Теса го пусна на земята. Детето се втурна към синия велосипед, опита да се качи и падна. Теса хукна да му подаде ръка.
Мъжът и жената влязоха в къщата, оставяйки вратата отворена. Детето тръгна по перилата и изведнъж скочи. Теса го хвана. Момченцето се шмугна покрай нея и се завтече към вратата. Тя се обърна и ме видя.
На лицето й се изписа предишната паника. Вторачи се в мен. Докосна нервно едната си страна, закова на място и после изтича към къщата.