Мустакатият мъж се появи секунда по-късно. Напомняйки си, че съм упълномощен от властите, аз не помръднах. Той се приближи, размахвайки мускулестите си ръце. Стигна на десетина крачки от мен, спря и огледа колата ми. После излезе на улицата и застана до прозореца от страната на шофьора.
— Аз съм Уолт Баулби. Дъщеря ми каза, че сте от полицията.
В гласа му нямаше предизвикателство, само лека надежда, че това може да не е вярно. Отблизо видях, че кожата му беше набръчкана. На врата му имаше тънка златна верижка. Около нея се подаваха косъмчетата на гърдите му.
Показах му документите си.
— Консултант съм на полицията, господин Баулби.
— Консултант ли? Има ли някакъв проблем?
— Дойдох да поговоря с Теса.
— Бихте ли ми казали за какво?
— Край университета беше извършено престъпление. Жертвата беше преподавателка на Теса. Разговаряме с всички, които са я познавали.
Раменете му се отпуснаха.
— Професорката. Теса наистина не знае нищо за убийството и е много… разстроена.
— Заради убийството ли?
Той отново извади цигара „Салем“, сетне потупа джобовете на панталона си, за да потърси кибрит.
Намерих запалка и му поднесох огънче.
— Благодаря. Не точно заради професорката. Тя… — Господин Баулби погледна към къщата. — Имате ли нещо против, ако седна в колата ви?
— Съвсем не.
Той се качи и докосна кожената седалка.
— Хубава форма. Винаги съм харесвал този модел. От седемдесет и осма ли е?
— И девета.
Господин Баулби кимна, всмукна от цигарата и издиша дима през прозореца, после се вторачи в пода.
— Теса имаше проблем. Знаете ли това?
Без да знам дали му е казала за изнасилването, рекох:
— Проблем, за който й е помогнала професор Дивейн?
— Да. Теса… беше много умна. С коефициент на интелигентност почти като на гений. Искаше да зареже следването. Попитахме защо, но не ни каза. Искала да се върне вкъщи. Жена ми и аз бяхме изненадани, защото преди това Теса настояваше да живее сама. Накрая не издържа, разплака се и ни разказа за… Нали знаете. Нападението. И как професорката привикала момчето да отговори на обвиненията. После я убиха. Отначало прозвуча толкова безумно, че не знаехме какво да мислим. Сетне видяхме новините за убийството.
— Кое беше безумно — убийството или изнасилването?
Той протегна ръка навън и изтръска пепелта от цигарата си.
— Как да ви обясня? Много обичам дъщеря си, но тя е… наистина умна. Винаги е била такава. Още от бебе. По-различна от останалите. От малка е потисната. Затваря се в собствения си малък свят. Има буйно въображение. Понякога… въображението й става необуздано.
— Обвинявала ли е други, че са я изнасилили?
Господин Баулби въздъхна, отново дръпна от цигарата, погледна угарката и я стисна с пръсти. Издърпах пепелника и той я пусна вътре.
— Благодаря. Имате ли нещо против, ако запаля още една?
— Не.
— Отвратителен навик. Всеки ден ги отказвам — засмя се той.
Усмихнах се и повторих въпроса си.
— Живеехме в Темпъл Сити. Полицията там вероятно още пази преписката. Макар че момчето беше непълнолетно, а доколкото знам, не съхраняват досиетата на малолетните.
— Кога се случи това?
— Сега Теса е почти на двайсет. Тогава беше на дванайсет, значи преди осем години. Познавахме семейството на момчето. То беше малко по-голямо. Мисля, че на тринайсет. Работех с баща му в завода на Форд. Бяхме близки. Летувахме на палатки в Йосемит. Предполага се, че е станало в една от палатките. Двамата останаха в къмпинга, а ние отидохме в пущинака да търсим мечки. Но Теса ни каза едва когато се прибрахме у дома. След три-четири дни. Според полицията случаят бил в пълномощията на охраната на резервата, но извикаха на разпит момчето. Казаха, че бил невинен, но сме можели да го подведем под съдебна отговорност, ако искаме. Освен това предложиха Теса да бъде прегледана от психиатър.
Господин Баулби всмукна жадно от цигарата и остави пушекът сам да излезе от устата му. Зъбите му бяха кафяви и редки. На мускулестите му, загорели от слънцето ръце бяха изпъкнали вени. Краищата на ноктите му бяха черни като въглен.
— Тя е… Въпросът е там, че Теса е умна, дори когато има проблеми. В училище беше отличничка. Само шестици. Страхотно въображение… Надявахме се… Предпочитам да не говорите с нея, господине. Тя е добро хлапе, но е крехка. Докато я отглеждахме, все едно вървяхме по опънато въже. Един от лекарите й ни го каза. Че е крехка. Каква полза би имало да говорите с нея?