По-късно същата нощ аз седях в кабинета си и преглеждах пощата. Сметки, лъжци, опитващи се да ми продадат нещо и отдавна просрочен чек от адвокат, който колекционираше ферарита.
Не преставах да мисля за Локинг и Ана…
Не успях да открия Майло. После се сетих, че тази вечер той посещава клубовете по крайбрежието.
Разхождаше се сред красиви хора.
Това предизвика усмивка на устните ми.
Прослушах телефонния секретар.
Професор Джулия Стайнбъргър се беше обаждала точно след като бях излязъл.
Дали си бе спомнила нещо?
Беше оставила някакъв номер в университета и в дома си на „Ханкок парк“.
Съпругът й отговори на второто иззвъняване и каза:
— Няма я вкъщи. Вероятно ще се забави. Защо не пробвате утре в кабинета й?
Говореше дружелюбно, но уморено.
Казах името си, облякох анцуг, приближих се до леговището на Спайк в кухнята и го попитах дали иска да отидем на разходка. Той не ми обърна внимание, но когато взех каишката, скочи на късите си крака и тръгна след мен.
Направихме дълга разходка по Глен и се вмъкнахме в няколко тъмни странични улички, където мирисът на цъфтящи дървета беше почти задушаващ.
От време на време спирах, докато Спайк се оглеждаше, ръмжейки срещу невидими неща.
19
В девет сутринта се обадих в кабинета на Джулия Стайнбъргър, но я нямаше. Имала лекции до обяд.
Трябваше да свърша някои неща в района на университета.
В катедрата по психология три секретарки седяха пред екраните на компютрите, но столът на рецепцията беше празен. На гишето беше натрупана пощата. Неколцина студенти четяха обявите за работа.
— Извинете — казах аз и секретарката, която се намираше най-близо вдигна глава.
Млада, хубава, червенокоса.
Показах картата си от медицинския университет, намиращ се в другия край на града и добавих:
— Това сигурно ме прави персона нон грата тук, но вероятно ще бъдете така любезна да ми помогнете.
Тя се засмя и продължи да натиска клавишите, но попита:
— Какво мога да направя за вас?
— Търся дипломант на име Кейси Локинг.
— Той ползва кабинет долу в мазето, но не идва често. Работи предимно в дома си.
Момичето стана, отиде в дъното на помещението и се върна с празни ръце.
— Странно. Папката му я няма. Почакайте.
Тя пак седна пред компютъра, смени файловете и изкара на екрана списък с имена.
— Ето. Стая 55331. Може да използвате телефона в края на гишето.
Така и направих, ала никой не отговори. Слязох в мазето. Повечето стаи бяха лаборатории. Името на Локинг беше напечатано на индекс карта. Никой не отвори на почукването ми.
Качих се отново горе и казах на червенокосата:
— Няма го. Жалко. Той кандидатства за една длъжност и дойдох да уговорим събеседване.
— Искате ли да ви кажа домашния му телефон?
— Бих могъл да му се обадя.
Тя го написа. По кода разбрах, че адресът е на Холивуд Хилс, на изток от Ла Сиенега. Не беше къщата на шосе Мълхоланд. Тогава вероятно бе отишъл там, за да се срещне с някого. Може би с Крувич.
Папката му я нямаше. Обадих се и мазният глас на Локинг каза: „Вкъщи няма никой. Говорете или се откажете“. Затворих и излязох от сградата.
Време беше да посетя историческия факултет.
Хейс Хол беше една от най-старите постройки в района на университета. Намираше се зад библиотеката и беше построен от същия жълтеникав варовик, замърсен от въздуха. Кабинетът на Сийкрест беше на последния етаж и в дъното на отекващия плесенясал коридор, от двете страни на който имаше махагонови врати с резба. Неговата беше отворена, но го нямаше.
Стаята беше голяма, хладна, боядисана в светлозелено и имаше сводест таван и прозорци с армирани стъкла, които се нуждаеха от измиване, кафяви завеси, пристегнати с месингови халки, вградени лавици с книги и безвкусен персийски килим — някога червен, но сега розов.
Зад грозното бюро във викториански стил имаше ортопедичен стол, тапициран в черно. Пред него стояха три скъсани червени кожени стола. Бюрото беше разтребено като домашния му кабинет. Отгоре бяха наредени купчина сини тестове за изпит, две урни от епохата на неолита и пишеща машина. На зелена подставка се мъдреше картонена кутия с полуизяден сандвич с яйце и салата и неотворен диетичен „Спрайт“. Нямаше петна, нито трохи.