— Взет назаем от кого? — попитах аз.
— От Господ, от Съдбата, в каквото вярвате. — Той пийна спрайт и остави консервата. — Стърджис сигурно си мисли: „Завиждал ли е?“. Отговорът е не. Изпитвах страхопочитание, но от любов. Следващият въпрос в „гениалния“ му ум е: „Какво е намирала в него?“. Да, понякога и аз се питах. А сега я няма… и вашият приятел, ченгето, мисли, че аз съм изкупителната жертва. А сега, моля ви, оставете ме на мира!
20
Беше хубаво отново да изляза на слънчевата светлина.
Преструвайки се, че топлината може да стопи горчилката, която погълнах в онзи кабинет.
Искрена болка и гняв или изпълнение с цел да не го разпитвам?
Изправен пред въпроса за взаимоотношенията му с Хоуп, Сийкрест не каза, че са били добри. Само, че и с двамата било трудно да се живее и издръжливостта им доказвала нещо.
После призна, че е завиждал, но го превърна в обожание.
Живот с шедьовър… който можеше да омръзне.
Замислих се за внезапното му изчервяване. Късо съединение.
Хората с тежки проблеми за овладяване на гнева си често се издаваха психически.
„Ровете, колкото ви душа иска.“
Сигурен в невинността си или предизвикателство на психопат от рода „хвани ме, ако можеш“?
Срещата в кабинета на Кенет Сторм в Пасадина беше в един. Джулия Стайнбъргър щеше да свърши лекциите си след двайсет минути.
Използвах телефона в библиотеката и пак се обадих на Кейси Локинг. Същият запис на телефонния секретар. В Англия беше късно, но часът все още беше приличен, за да се обадя на другата дипломантка на Хоуп, Мери Ан Гонзалес.
И там нямаше никой.
Отново се върнах в света на истинската наука.
Джулия Стайнбъргър вървеше към кабинета си, придружавана от двама студенти. Видя ме, намръщи се и им каза:
— Бихте ли ми дали минутка? Ще се отбия в лабораторията.
Те тръгнаха, а тя отключи кабинета. Беше облечена в дълга до коленете черна рокля. Носеше огърлица с черен оникс и изглеждаше притеснена. Когато вратата се затвори след нас, Джулия остана права.
— Не знам дали постъпвам правилно — започна тя, — но първия път, когато бяхте тук, не ви казах нещо. Вероятно не е свързано с цялата отвратителна история.
— Нещо за Хоуп ли? — попитах аз.
— Да. Нали си спомняте какво ви казах — имам чувството, че Хоуп вероятно е била малтретирана.
— Ожесточеният вид.
— Да. Тя имаше такъв вид. Но… имаше и нещо друго. Беше миналата година. В преподавателския клуб. — Джулия се приближи до бюрото си и се подпря с длани на плота. Погледна към куклата, която бе милвала предишния път, но не посегна да я вземе. — Побъбрихме, сетне Хоуп започна да обикаля насам-натам и Джери и аз се заприказвахме с друг. Час по-късно отидох в тоалетната и тя беше там. Стоеше пред огледалото. Там има преддверие, застлано с дебел мокет, затова мисля, че не ме чу. Оглеждаше ръцете си. Роклята разголваше раменете, но имаше ръкави до лактите. Забелязах я, защото беше много елегантна и сигурно струваше цяло състояние. Хоуп бе смъкнала единия си ръкав и гледаше ръката си. Изражението й беше странно — все едно бе хипнотизирана — и безизразно. На ръката й имаше синина. Черно-синя. На бицепса. Всъщност бяха няколко белега. И точици. Отпечатъци от пръсти. Сякаш някой я бе стиснал с всичка сила. Кожата й беше изключително хубава и бяла, затова контрастът беше потресаващ. Почти като татуировка. А следите изглеждаха пресни. Още не бяха станали зеленикаво-морави. Това е.
Джулия Стайнбъргър забърза към вратата, преглъщайки сълзите си.
— Как реагира, когато влязохте? — попитах аз.
— Дръпна ръкава си. Очите й се фокусираха и каза: „Здравей, Джулия“, сякаш не се беше случило нищо. Сетне весело започна да бъбри и си сложи грим. Говореше колко различни биха били нещата, ако мъжете бяха съвършени. Съгласих се с нея и двете се правехме, че нищо не е станало. Какво трябваше да кажа? Кой ти го направи? — Тя отвори вратата. — Може би си въобразявам. Вероятно кожата й беше нежна и лесно ранима… но когато ме помоли да се присъединя към комитета, почувствах, че й го дължа.
Тъмни синини върху бяла кожа.
Внезапният гняв на Сийкрест.