Седеше в стаята за разпити в полицията на Бевърли Хилс и държеше картонена чаша с безалкохолна напитка. Напълниха му я за трети път. Лицето му беше продълговато и тясно, а козята брадичка приличаше на пухче от глухарче. Имаше кървясали сини очи, които не можеха да решат дали да бъдат непреклонни, или уплашени.
Синя татуировка на „Харли Дейвидсън“ отбелязваше мястото на гърба му, където се срещаха лопатките. Друг надпис гласеше КУПОН — тъмнопурпурно размазано петно на десния бицепс. На пръстите на дясната му ръка пишеше Ж-И-В-О-Т, а на лявата — С-М-Ъ-Р-Т. На врата му висеше верижка с медальон, на който с готически букви пишеше ШЕНИЙЗ. Обемистата му бяла фланелка беше мръсна, както и джинсите, едва крепящи се на широк черен кожен колан. На едното му ухо имаше две халки, на другото — три. И на носа. Природата го беше украсила допълнително — грозни петна от акне, разпръснати безразборно като рани от сачми, на лицето, гърба и раменете. Крувич бе допринесъл със синина под окото, разцепена устна, охлузена брадичка и подута челюст.
Люлееше се на стола, доколкото му позволяваше веригата на белезниците, закачена за закованата за пода маса. Отначало не го бяха оковали, но той започна да крещи, да буйства и се опита да удари Майло.
Майло седеше срещу него. Спокоен и почти отегчен. Балистър изпи остатъка от сладката жълта газирана вода и изяде двете захаросани понички, донесени от слабата, млада, чернокоса детективка на име Анджела Боутрайт. Дъвчеше с мъка и преглъщаше с усилие.
Боутрайт беше весела и твърде загоряла от слънцето, за да бъде красива. Речта й имаше ритъма на говора на сърфистка. Имаше бледи лунички и светли очи, стегнатото тяло на бегачка и големи ръце. Беше облечена в синьо-черен костюм с панталон. Държеше се с Балистър по-скоро състрадателно, отколкото презрително, като многострадална по-голяма сестра, но когато се отдалечи от него, го нарече „жалък малък задник“.
Сега тя пиеше кафе и седеше зад еднопосочното огледало, разтривайки пръстите си. Повече от час бе писала доклада за Балистър. Изненадах се от лекотата, с която Боутрайт и партньорът й, плешив мъж на име Хопи, бяха отстъпили контрола на Майло. Тя вероятно прочете мислите ми, защото докато влизахме в стаята за очни ставки, каза:
— Задържахме го за опит за нападение, но подозрението в убийство е много по-важно. Добре че докторът не подаде оплакване.
На масата от изкуствено дърво между нас лежеше разпечатка на криминалната история на Даръл Балистър. По-голямата част беше празна. Имаше само бележка за запечатано досие като непълнолетен и двайсет неплатени глоби за неправилно паркиране.
— Рисковете на професията — измърмори Майло. — Когато работи, Даръл е куриер.
— С кола или с велосипед? — попитах аз.
— И с двете.
Майло се усмихна уморено и аз отгатнах мислите му — „Цялото това време, прахосано заради поредния глупак?“.
— Ще ти взема адвокат, Даръл, независимо дали искаш или не — каза Майло.
Отговор не последва.
— Даръл?
Балистър смачка картонената чаша и я хвърли на пода.
— Искаш ли да се обадя на някой определен адвокат?
— Да ти го начукам.
Майло се надигна.
— Да или не?
— Не, да ти го начукам.
— За адвоката ли?
— Да, да ти го начукам.
Балистър докосна челюстта си.
— Аспиринът още ли не е подействал?
Мълчание.
— Даръл?
— Да ти го начукам.
Анджела Боутрайт се протегна.
Майло стана и влезе в стаята за наблюдение.
— Колко държавни адвокати имате на повикване?
— В момента всички са заети — отговори тя, — но ще намеря някого.
След още две безалкохолни, хамбургер, пържени картофи и две посещения на тоалетната, се появи нещастен на вид адвокат на име Ленард Казанян. Носеше куфарче от кожа на щраус, което беше твърде малко, за да побере многобройните документи. Имаше дълги черни коси, сресани назад, брада на пет дни и миниатюрни очила с рамки от калай и олово на примирените черни очи. Беше облечен в ушит по поръчка маслиненозелен костюм, жълто-кафява риза, ръчно рисувана вратовръзка в кафяво и златисто и кафяви велурени мокасини.
— Хей, Анджела — усмихна се той. — Ти ли си дежурна тази вечер? Как е…