Майло го прекъсна, като махна с ръка и се обърна към Боутрайт.
— Хайде да поговорим с момичето.
— Добре — съгласи се Казанян.
— Съжалявам — рече Майло. — Само ние, ченгетата.
— Детективе, ако тя е потенциален…
— Не тази вечер, Ленард — каза Боутрайт, отмятайки косите от лицето си. Прозвуча като нещо, което бе казвала и преди.
Адвокатът взе куфарчето си.
— Както желаете, ченгета. Но ако решите да предявите обвинение срещу Балистър, дори за неприлично поведение като опит за побой, няма начин да не разпитаме и нея.
— Оставаш ли адвокат по случая? — попита Боутрайт.
— Защо не?
Тя сви рамене.
— Хубаво е да те видя най-после съпричастен.
След десетминутен разговор с Шенийз, Майло каза:
— Още не съм сигурен, миличка. Знаеше ли какво ще направи доктор Крувич, или не?
Момичето окаяно поклати глава. Беше облечена в тесни черни джинси, червена дантелена блуза, тежки черни ботуши със заоблени носове и червени подметки и червена кърпа на кръста. Гримът й беше силен и наподобяваше тебешир — също както когато я видях в чакалнята, но розовите кичури в косите й бяха заменени с една-единствена широка черна ивица по средата, която превръщаше прическата й в негатив на снимка на скункс. Погледът й беше объркан. От кокетността нямаше и следа. През повечето време бе плакала. Ограничаваше отговорите си само до мънкане и изречения от две думи.
— Даръл знаеше ли? — попита Майло.
Тя вдигна глава.
— Къде е Даръл?
— На път за затвора, Шенийз. Здравата е загазил.
Устните й потрепериха.
Майло се приближи до нея.
— Шенийз — тихо каза той, — не казвам, че ти си загазила. Само Даръл. Засега.
Никаква реакция.
— Може би ще ни помогнеш. И на Даръл.
Момичето пак се разплака.
Анджела Боутрайт се приближи и докосна заобленото й рамо.
— Да ти донеса ли нещо, миличка?
Шенийз отвори уста, обмисляйки предложението. Равните й зъби имаха цвета на карамел, а устните бяха напукани и изранени. Късият й палец почеса лицето, после ръката.
— Някаква закуска, Шенийз? Или нещо за пиене?
— Шоколад? — съвсем тихо попита момичето.
— Разбира се — усмихна се Боутрайт. — Ей сега ще се върна, миличка.
Вратата се затвори и Шенийз се отдръпна от Майло. Дребният й ръст го правеше да изглежда огромен. Той ме погледна.
— И така — започнах аз, — ти и Даръл сте се запознали в час.
Тя кимна.
— И двамата ли бяхте в час?
— Не.
— Но сте се запознали там?
— Аха.
— Къде беше Даръл?
— Напускаше.
— Часа ли?
— Аха. Завърши.
— Той завърши, но ти още учеше.
— Аха.
— Спомняш ли си по какво беше часът?
— Не.
— А къде беше?
— „Норт Бауър“.
— Това улица ли е?
— Училище.
— И по какво беше часът?
Това изглежда я обърка.
— За какво учихте тогава?
— Да правим промени.
— Друго?
— Аха.
— Какво?
Шенийз сви рамене.
— Пране. Хранене.
— Да готвите?
— Не, да купуваме здравословна храна.
— Тогава часът е бил по „Всекидневни навици на живот“.
— Да!
Тя се усмихна широко, примига с тежко гримираните си мигли, докосна стегнатия си бял корем и притисна колене, после леко ги разтвори.
— Даръл завърши „Всекидневни навици на живот“, така ли?
— Аха.
— И се запознахте там.
Момичето кимна и гордо рече:
— Той има работа. И стая.
— Има собствена стая?
Тя пак кимна, после присви очи.
— Той го удари.
— Кой?
— Лий. Нейният приятел.
— Приятелят на майка му?
— Аха.
— Как го удари?
— С колан.