— Когато се събуди от упойката след аборта, имаше ли превръзка на някоя част от тялото?
Ръката спря. Малките пръсти се вкопчиха в бялата плът на корема. Изведнъж другата ръка обви в шепа лонната кост.
— Тук — отговори момичето. — И тук.
Тя стана, изпъчи се и оголи пъпа си.
— Адски ме боля. Цял ден пърдях.
— Схващане на мускулите — отбеляза Боутрайт.
— Кога разбра, че доктор Крувич е направил нещо повече от аборт? — попитах аз.
— После.
— След колко време?
Шенийз сви рамене.
— Кой ти каза?
— Мама.
— Какво ти каза?
— „Чукай се, колкото искаш, няма никакво значение. Оправихме те. Завързахме ти тръбите. Вече няма да има копелета.“ — Очите й блестяха от гняв. — Кастрираха ме!
Тя се вторачи в мен, после в Майло и накрая в Анджела. Седна, взе шоколада и започна да гълта. Изяде го и мрачно погледна опаковката.
— Искаш ли още един, миличка? — попита Боутрайт.
— Отговорност — рече момичето. — За бебетата.
— Бебетата са голяма отговорност?
Тя кимна.
— Кой ти каза това?
— Мама. И тя.
— Коя?
— Доктор Дивейн.
— Какво означава „отговорност“, Шенийз?
— Да се появяваш навреме.
— Нещо друго?
— Да се къпеш, да казваш „моля“… Безопасен секс. — Тя се усмихна широко, после се обърна към Анджела. — Има ли шоколад „Тримата мускетари“?
— Ще проверя, мила — отговори Боутрайт и излезе.
— Мама и доктор Дивейн са ти говорили за отговорността, така ли?
— Аха.
— Да или не?
— Не преди това.
— Преди операцията?
— Аха.
— И какво ти казаха?
— Аборт. Ето ти писалка.
— Писалка да напишеш нещо или да се подпишеш?
Тя кимна.
— Кое от двете?
— Да напиша името си. Ей така.
Дадох й писалка и лист хартия. Шенийз прехапа език, прегърби се и след дълги усилия изписа поредица от неравни завъртулки.
Надникнах. Неразгадаемо.
Момичето понечи да пъхне писалката в джоба си, после се изкикоти и ми я върна.
— Задръж я — рекох аз.
Тя я погледна и поклати глава.
— Ти се подписа за доктор Дивейн, така ли?
— Аха.
— Преди операцията.
— Аха.
— Но тя ти говори за отговорността след операцията.
— Да. Да! Кастрираха ме! Като помияр! Болка и газове. Повръщане. Пърдях цял ден!
В единайсет часа се обадих на Робин, за да й кажа, че съм добре и ще се върна вкъщи късно.
— Дават го по новините — рече тя. — Вече свързват случилото се с Хоуп.
Съобщих това на Майло и Боутрайт. Той изруга, а тя каза:
— Вероятно е онзи идиот Казанян. Непрекъснато говори за предаването „Телевизионен съд“. Иска да стане известен.
Мери Фарни се появи малко след полунощ. Беше облечена в къса жълта рокля от изкуствена коприна с бели ревери, черни чорапи и златисти обувки с високи токове и без пети. Гримът й беше размазан, а дъхът й миришеше на алкохол и ментова дъвка. Гласът й беше толкова напрегнат, сякаш някой я бе стиснал за гърлото.
— Добре ли е Шенийз? — попита тя.
— Да — отговори Майло и се намръщи. — Отдавна ви търсим, госпожо.
— Бях толкова уплашена, че отидох при една приятелка. Къде е тя? Искам да я видя.
— След малко, госпожо Фарни.
— Загазила ли е?
— Не сме я обвинили в нищо.
— Искате да кажете, че бихте могли? — Тя хвана Майло за ръкава. — Не, не се обадих, за да стане така… Тя е… Не разбира нищо!
— Искам да ви задам няколко въпроса, госпожо.
— Вече казах… — Ръката й закри устата.
— На кого?
— На никого.
— На кого, госпожо Фарни?
— На едни хора. Не са оттук.
— Не са от участъка? Репортери?
— Само на няколко.
Майло се усмихна насила.
— Какво им казахте, госпожо Фарни?
— Че Даръл е убиец. И е убил доктор Дивейн. Той има нож!
— Добре. Да влезем в стаята и да поговорим.
— За какво?
— За Шенийз.
— Какво за нея?
— Хайде да влезем в онази стая.
Тя седна на ръба на стола и с отвращение огледа помещението.