— Видях табела, която твърдеше, че тук живеят хиляда и двеста души — казах аз.
— Твърдението е вярно — рече тя. — Но табелата е стара. По груби изчисления сега населението е триста човека и голяма част от тях идват само през лятото, за да ловят риба в езерото. Онези, които живеят постоянно тук, работят другаде, с изключение на няколко жени, собственички на магазини на Лемън Булевард. Повечето са възрастни. Няма много деца, затова няма и училища. Учат в Бейкърсфийлд.
Хоуп бе учила в гимназията в Бейкърсфийлд.
— Повечето учители на жертвата са починали, но намерихме една госпожа, която може би й е преподавала.
— Може би? — попитах аз.
— Ами, не може да се каже, че е лесна за разпит — отговори Ботула и докосна слепоочието си. — Хубаво е, че сте психолог.
— Бихме дошли с вас, но това вероятно ще попречи, вместо да помогне — добави Джуди.
— Имали сте проблеми с нея?
— Вчера я посетихме — каза Ботула. — Не бих нарекъл разговора ползотворен.
— Меко казано.
Джуди се намръщи и се върна при телефонния номератор. Лампичките не бяха мигали, откакто влязох.
Ботула ме изпрати.
— Джуди мисли, че жената се държа враждебно, защото е расистка. Причината е нашият брак.
— А вие не смятате ли така?
Той погледна към слънцето и си сложи черни очила.
— Не знам защо са такива хората. Както и да е. Жената се казва Елза Кампос. Живее на Блосъм… Първата пряка вляво.
Изненадата ми го накара да се усмихне.
— Когато казах расистка, вие помислихте, че е от английски произход, нали?
— Да.
— Логично е. Но хората са си такива. Адресът е Блосъм Лейн осем, ще разберете щом стигнете дотам.
Блосъм Лейн нямаше тротоари. Само кафяви ивици, обрасли с плевели ограждаха разбития път. По края растяха няколко силно разклонени лимона, засенчени от гигантски евкалипти. И тук не подкастряха дърветата.
В северната страна на улицата имаше къщи, а в южната — сухи поля. Номера от едно до седем представляваха колиби, намиращи се в различни етапи на разруха. Къщата на Елза Кампос беше по-голяма — едноетажно бунгало от червено дърво с веранда, оградена с масивни кедри. Заобикалящата я земя беше твърда и напукана. Около малката собственост се издигаше двуметрова верига. Табелката „ВНИМАВАЙ! КУЧЕ!“ се допълваше от глутница от двайсетина лаещи, скачащи и виещи песа, наредени зад оградата.
Териери, кокер шпаньоли, лъскав червен доберман, хибриди във всякакви форми и размери и нещо огромно, черно и подобно на мечка, което стоеше най-отзад и душеше земята.
Шумът беше оглушителен, но нито едно от тях не изглеждаше свирепо. Напротив, махаха с опашки и плезеха езици, а по-малките весело подскачаха и дращеха по веригата.
Слязох от колата. Врявата се усили и няколко от кучетата започнаха да обикалят в кръг и да се хвърлят към оградата. Бяха най-малко две дузини — всички хубаво подстригани и в добро здраве. Но при наличието на толкова много животни грижите имаха граница и аз долових миризмата от двора, много преди да стигна до портата.
Нямаше звънец, нито ключалка, само обикновено резе. Кучетата продължаваха да лаят и да скачат, а няколко от тях провряха муцуни през веригата. Хълмистият двор беше осеян с купчини изпражнения, но в радиус от три метра около къщата беше чист. Докато се чудех дали да вляза, вратата на верандата се отвори и отвътре излезе възрастна жена, облечена в розова ватена блуза. Държеше метла.
Кучетата се обърнаха и хукнаха към нея.
Тя бръкна в джоба си и хвърли нещо на земята.
— Търсете!
Песовете се разпръснаха и трескаво започнаха да душат из двора. Сцената приличаше на някой от ранните рисувани филми на „Уорнър Брадърс“. Възрастната жена се насочи към мен, влачейки метлата.
— Здравейте — казах аз.
— Здравейте.
Думата прозвуча като подражание. Тя присви очи и продължи да ме изучава. Беше висока метър и седемдесет и слаба. Имаше черни коси, прибрани в дълга до кръста плитка. Хлътнали, бледи страни, сухи като почвата, и криви пръсти, загорели до кафяво, с дебели, жълти нокти. На ватената блуза пишеше „РИНОУ“. Ластичният й клин беше опънат докрай.
— Кой сте вие и какво искате?