Елза надникна в клетката.
— Не се тревожи, миличко, скоро ще тичаш с останалите.
Сетне поклати глава и плитката й се люшна.
— Можете ли да си представите някой да иска да стори зло на такова безобидно същество?
— Не — отговорих аз. — Това е толкова немислимо, колкото и убийството.
Тя остави бирата, взе полуразплетен бамбуков стол и седна.
— Хоуп убита. Знаете ли какво са правели гърците с носителите на лоши вести?
Елза прокара пръст през гърлото си.
— Надявам се, че не сте гъркиня — рекох аз.
Тя се ухили.
— За ваш късмет, не съм. Навремето преподавах за гърците, но не по традиционния начин — не само че са били културни и благородни, имали са страхотна митология и са започнали Олимпийските игри. Наблягах на въпроса, че може да си културен и привидно благороден, и пак да вършиш неморални неща… Какво очаквате да научите от мен?
— Нещо за миналото на Хоуп, което би могло да обясни смъртта й.
— Какво би обяснило миналото й?
Черните й очи се вторачиха в мен. Бяха проницателни като на сокол.
— Има данни, че може да е била малтретирана като възрастна. Понякога това е свързано с издевателства в детството.
— По какъв начин малтретирана?
— Физически. Удряна, бита.
— Беше ли омъжена?
— Да.
— За кого?
— За професор по история, доста по-възрастен от нея.
— Той ли я е малтретирал?
— Не знаем.
— Заподозрян ли е в убийството?
— Не.
— Не. Или още не?
— Трудно е да се каже. Няма улики срещу него.
— Професор и психолог — каза тя и затвори очи, опитвайки се да си го представи.
— И Хоуп беше професор. Беше станала много известна като научен изследовател.
— Какво изследваше?
— Психиката на жените. Ролята на пола. Самоконтрола.
Последното я накара да трепне и аз се запитах защо.
— Разбирам… Кажете ми точно как е била убита.
Разказах й накратко за наръгванията с нож и обясних за книгата на Хоуп.
— Струва ми се, че е била повече от известна. Направо прочута.
— Миналата година беше така.
Главата й се дръпна няколко сантиметра назад, а черните очи се присвиха. Почувствах се като зрънце царевица, наблюдавано от гарга.
— И какво общо има детството й с това? — попита тя.
— Хващаме се за сламки. Вие сте една от тях.
Елза Кампос не откъсваше поглед от мен.
— Прочута. Ето какво става, като не чета вестници и не гледам онази идиотска телевизия. Престанах да го правя преди години и… Интересно.
— Кое?
— Че Хоуп е станала прочута. Като ученичка беше стеснителна, дори не обичаше да чете на глас. Имате ли нейна снимка?
— Не.
— Жалко, бих искала да я видя като голяма. Привлекателна ли беше?
— Много.
Описах Хоуп и очите на Елза омекнаха.
— Беше красиво дете. Русокоса. Косите й бяха почти бели. Стигаха чак до кръста. С къдрици по края. Големи кафяви очи… Показах й как да сплита косите си, подарих й книга с прически по случай завършването.
— На прогимназията ли?
Елза кимна разсеяно. Изглеждаше мрачна.
— През всичките тези години не съм мислила много за Хоуп. Предполагах, че всичко с нея е наред. Но сега ясно си спомням лицето й. Благодаря ви, че освежихте деня на една възрастна жена.
— Предполагали сте, че всичко с нея е наред. Значи сте се тревожили, че няма да е така?
Тя се засмя.
— Наистина сте психолог.
Очите й се стрелнаха към часовника с кукувицата и се задържаха там.
— Не помните всичките си ученици, но нея не сте забравили. С какво се отличаваше?
— С интелекта си. Преподавах четирийсет и осем години и Хоуп беше едно от най-умните деца. Може би най-умното. Мигновено схващаше нещата. И беше много трудолюбива. Знаете, че някои от най-надарените са мързеливи. Почиват на лаврите си, мислят, че светът се върти около тях. Но Хоуп беше много трудолюбива. И не заради обстоятелствата в дома й.
Кожата около черните очи се опъна.
— Не?