— Личеше ли по нещо, че Хоуп знае какво прави майка й?
Елза пак сви рамене и премести бирата в другата си ръка.
— Разговаряла ли е Хоуп за това с вас, госпожо Кампос?
— Не й бях психолог, а само учителка.
— Повечето деца се доверяват на учителите, а не на психолозите.
Тя остави бирата и скръсти ръце на гърдите си.
— Не, не е разговаряла с мен, но всички знаеха, а Хоуп не беше глупава. Винаги съм мислила, че е жалко, задето не споделяше.
— Видяхте ли я, след като се преместиха в Бейкърсфийлд?
— След една година ми дойде на гости. Беше спечелила награда и искаше да ми я покаже.
— Каква награда?
— За научни постижения. Спонсорирана от някаква компания за хранителни стоки. Имало голямо тържество на изложението в Кърн Каунти. Прати ми покана, но аз бях болна от грип, затова два дни по-късно дойде и донесе снимки. С едно момче. Най-умното на випуска. Непрекъснато повтаряше, че аз съм заслужавала наградата, защото съм я научила на много неща. Искаше да ми даде трофея.
— Зрели чувства за една девойка.
— Вече ви казах, Хоуп винаги е била зряла. Повечето деца ходеха да берат плодове, затова не ми беше трудно да й отделям внимание. Давах й нови книги. Тя усвояваше информацията много бързо.
Елза Кампос изведнъж скочи и без да даде обяснение, излезе от стаята.
След малко се върна с позлатен трофей — месингова чаша върху основа от орехово дърво, която се нуждаеше от излъскване. Даде ми я и аз прочетох надписа.
ЗА ОТЛИЧНИ ПОСТИЖЕНИЯ В НАУКАТА
ПРИСЪЖДА СЕ НА
РАЗДЕЛ МОМИЧЕТА
— „Брук-Хейстингс“ — казах аз.
— Това беше компанията за хранителни стоки.
Върнах й трофея и тя го сложи на една маса в ъгъла. Отново седнахме.
— Настоя да я взема. След като вторият ми съпруг почина, сложих наградата в килера и забравих за нея. Сетих се едва сега.
— Хоуп каза ли нещо друго?
— Обсъдихме в кой колеж да отиде и какво да следва. Казах й, че „Бъркли“ е добър и евтин. Така и не разбрах дали ме е послушала.
— Направила го е. Там е станала доктор по психология.
Това я накара да се усмихне.
— Вече бях започнала да прибирам кучета и говорихме на тази тема. За добродетелта да се грижиш за някого. Тя се интересуваше от хуманни науки, затова мислех, че ще стане лекар или ветеринар. Психолог… Да, и това е подходящо.
Елза пак започна да си играе с плитката си.
— Искате ли още една оранжада?
— Не, благодаря.
— И аз няма да пия повече бира, защото ще ме помислите за стара пияница… Както и да е. Тя беше учтиво момиче, много добре възпитана. Говореше изискано. Градът беше пълен с грубияни, но Хоуп изглежда не се приспособи, сякаш беше тук само на гости. В известно отношение това се отнасяше и за Лоти… Въпреки нейното… поведение, тя се отличаваше от другите. Хоуп ми каза с какво се занимава майка й в Бейкърсфийлд. Танцувала. Досещате се какви танци имам предвид. Не ме карайте да произнасям думата. В някакво заведение на име „Блу барн“. Една от онези каубойски кръчми. Вторият ми съпруг ходи няколко пъти там и когато разбрах, добре го подредих.
— „Блу барн“ — повторих аз.
— Не си правете труда да търсите заведението. Затвориха преди години. Беше собственост на някакъв гангстер, имигрант, който търгуваше с добитък със съмнително качество. През шейсетте години, когато хипитата превърнаха голотията в нещо нормално, той отвори клубове и натрупа цяло състояние. После ги затвори и се премести в Сан Франциско.
— Защо?
— Може би защото там би спечелил още повече.
— Кога беше това?
Елза се замисли.
— През седемдесетте. Чух, че правел и мръсни филми.
— И той е бил шефът на Лоти.
— Ако наричате това работа.
— Сигурно за Хоуп е било трудно.
— Разплака се, докато ми го разказваше. И не само заради начина, по който Лоти си изкарваше прехраната, но защото мислеше, че го прави заради нея. Но истината е, че някои жени не си правят труда да научат някоя истинска професия, щом могат да се изхранват с друго. Първия ден, когато пристигна в Хигинсвил, Лоти влезе в къщурката си и излезе, издокарана в тясна червена рокля, която я рекламираше.