— Знаете ли дали й беше сводник? Или любовник?
Елза Кампос ме погледна гневно, сякаш най-после й бях дал повод да се ядоса.
— Вече ви казах, че не знам такива подробности.
— Хоуп каза ли нещо за Големия Мики?
— Не. Говори само за Лоти. Сетне изведнъж млъкна и смени темата. Имах чувството, че посещението е експеримент за нея — колко далеч е готова да отиде. А аз не я окуражих достатъчно… Много нощи не спах заради това, господин Делауер. Мислех за горкото завързано дете и как да й помогна. После, грижейки се за ранени кучета, успях да я забравя. Докато не дойдохте вие. И това е всичко, което знам.
Тя пак погледна часовника, стана и бързо отиде до вратата. Отвори я и излезе на верандата. Когато се приближих до нея, кучетата вече я бяха заобиколили.
Замислих се за ротвайлера на Хоуп, който не е бил в състояние да я защити, защото вероятно е бил отровен. За самата Хоуп, преобразила се от затворник в пазител на женските права.
Но нея никой никога не я беше защитил.
Елза Кампос тръгна към външната врата.
— Ако разберете кой я е убил, ще намерите ли време да ми кажете? — попита тя.
— Да.
— Наистина ли? Защото искам да узная какво се е случило.
— Обещавам.
— Добре тогава. Ще направя всичко възможно да се измъкна оттук и ще отида с колата до библиотеката в Бейкърсфийлд. Ще се опитам да намеря книгата й. Малко деца, учили тук, стават прочути.
Последната дума излезе задавено. Изведнъж по набръчканото й лице потекоха сълзи. Тя ги избърса с ръкава си и рече:
— Довиждане. Не знам дали да ви благодаря, или да ви се скарам.
— Довиждане. Благодаря, че ми отделихте време.
Тръгнах, а Елза Кампос добави:
— Когато всичко излезе на бял свят, аз ще бъда идиотката учителка, която не е съобщила на полицията.
— Няма причина да излиза на бял свят.
— Така ли? Нали сте тук, защото мислите, че миналото й е свързано с убийството?
— Може да се окаже, че това няма нищо общо със смъртта й.
Тя се изсмя.
— Знаете ли какво обяснение даде за завързването? Направило я по-силна. Научило я да се съсредоточава. Рекох: „Моля те, дете, едно е да не се оплакваш, ала друго е да твърдиш, че е било за твое добро“. Хоуп само се усмихна и сложи ръка на рамото ми. Сякаш тя беше учителката и ме съжаляваше, че не разбирам. Още помня какво отговори. „Наистина не е нещо особено, госпожо Кампос. Това се превърна в мое предимство. Научи ме на самоконтрол.“
28
Взех петдесетте километра до Бейкърсфийлд за двайсет и пет минути. Но когато пристигнах, разбрах, че напразно съм похарчил бензина.
Откога не бях идвал тук? Най-малко от десет години. Градът бе запазил част от провинциалния си облик — каубойски магазини и барове, но твърде нови и лъскави, за да бъдат кръчмите, които Елза Кампос описа. Беше се разраснал.
Никой от хората, с които разговарях, не знаеше нищо за компанията „Брук-Хейстингс“, но когато споменах за кланиците, възрастният мъж, работещ зад тезгяха на „Бургер Кинг“, ме изгледа подозрително и ми даде указания.
Северният край на града, непосредствено до обработваемите площи.
На мястото имаше остатъци от релсовия път — досущ като части от изхвърлени играчки.
В същото състояние беше и сградата — огромна, сива и грозна. Трудно беше да се повярва, че е била творение на архитект. На местата на прозорците зееха правоъгълни дупки. Нямаше покрив. Табелата с бели букви „Брук-Хейстингс“ беше ръждясала. Имаше и други надписи: „Свински наденици, добитък, хранителни продукти, първокласно месо“.
Висока ограда от бодлива тел ограждаше бетонния труп. Нивите във всички посоки бяха засети с домати и царевица. Из старателно очертаните лехи щъкаха работнички.
Една от тях ме видя и се усмихна.
Мексиканка, увита в няколко пласта дрехи въпреки жегата. Ръцете й бяха толкова мръсни, сякаш извайваше скулптури от глина. В очите й се появи страх, когато огледа лицето, дрехите ми и лъскавата решетка на колата.
Потеглих обратно към Лос Анджелис.
Самоконтрол.
Години по-късно Хоуп бе свела това до научно изследване.