— Направено с много вкус, а? — подхвърли Майло.
— Целият център ли е в рамките на резервата? — попитах аз.
— Не. Трябва да търсиш в поземлените фондове кои земи са принадлежали на индианци. Ето, пристигнахме.
Майло зави в големия паркинг, опасващ казиното. Зад кулата с каубойската шапка имаше изненадващо малка едноетажна постройка, също украсена със сини и жълти светлини и огромни букви „СЪН ПАЛИС“ в оранжев неон, обградени със сияещи алени пръсти.
Между кулата и другата сграда имаше ярко осветен паркинг. До стената на казиното беше спряла чисто нова червена „Камаро“. На предния капак беше завързана розова панделка, а на стъклото имаше табелка с надпис: „Вече четирима играчи подред печелят тази кола“.
Майло намери място и паркира. Слязохме и едно яко момче със загоряла до кафяво кожа в бяло поло и черен панталон изтича към нас.
— Хей, аз щях да я паркирам.
Майло му показа значката си.
Момчето млъкна. Вторачи се за миг, после хукна да отвори вратите на жълт като урина кадилак с размерите на кораб, пълен със засмени, почернели от слънцето оптимисти с посребрели коси.
Приближихме се до двойните остъклени врати на казиното и влязохме, точно когато от врявата, препъвайки се, изскочи висок мъж. Зад него се тътреше двестакилограмова жена в рокля на цветя и плажни сандали.
Вратите се затвориха след нас и ни заключиха в шума и изгарящата очите светлина. Озовахме се на малка, издигната платформа с месингови перила, застлана със синьо-зелен мокет и разделена с произволно поставени колони от лакиран махагон. Стъпалата от двете страни водеха към игралната зала — един-единствен салон с размери трийсет на петнайсет метра. Пак синьо-зелен мокет и колони под облицования със звукоизолационни плочки таван. Бели стени без прозорци и часовници.
Вдясно играеха покер — прегърбени мъже в карирани ризи и якета, черни очила и с парализирани лица. Следваха редици игрални автомати — може би стотина. Дрънчаха, писукаха, примигваха и изглеждаха по-жизнени от хората, които дърпаха дръжките им. Масите за „двайсет и едно“ заемаха лявата половина на помещението — толкова препълнено, че трябваше или да седнеш, или непрестанно да обикаляш. Но никой не бързаше да си тръгва толкова рано. Играчите представляваха смесица от отшелници в пустинята, японски туристи, работници, индианци и неколцина развратни типа, опитващи се да изглеждат интелигентни в елегантните си костюми и ризи с дълги яки. Всички се преструваха, че печелят и че тук е Лас Вегас. Момичета със съвършени тела в оскъдни бели рокли обикаляха насам-натам и разнасяха подноси с питиета. Едри мъже, облечени в черно и бяло патрулираха из залата и наблюдаваха като камери. Кобурите им се очертаваха под ризите.
Някой тръгна към нас, после спря. Беше сивокос мъж с мустаци, продълговато отпуснато лице и тънки устни, облечен в сив костюм и червена вратовръзка, на около петдесет и пет години. В едната си ръка държеше портативен радиопредавател. Преструваше се, че не ни забелязва и не помръдваше. Но сигурно бе изпратен някакъв сигнал, защото двама от въоръжените пазачи се насочиха към нас и застанаха под платформата. Единият беше индианец, а другият — червенокос, с лунички. И двамата имаха мускулести ръце, изкривени гръбнаци и големи търбуси. На колана на индианеца пишеше „Гарет“.
В казиното непрекъснато влизаха и излизаха хора. Майло се приближи до месинговите перила и мъжът със сивите коси и мустаци отиде до него. Гарет се обърна и започна да наблюдава.
— Мога ли да ви помогна, господа?
Плътен, неемоционален глас. Името на ревера му беше напечатано на компютър. „ЛАРИ ДЖОВАНИ, УПРАВИТЕЛ“ Майло показа служебната си карта.
— Търсим Тед Барнаби.
Джовани не реагира.
Майло прибра картата си.
— Тази вечер Барнаби е на смяна, нали?
— Загазил ли е?
— Не. Само искаме да му зададем няколко въпроса.
— Той е нов тук.
— Започнал е преди две седмици — рече Майло.
Джовани вдигна глава и огледа лицето му, после се вторачи в зелената му риза. Търсеше очертанията на пистолет.
— Няма проблеми, така ли? — попита той.
— Никакви. Къде е Барнаби?