— Обадихте ли се на местната полиция?
— Не.
— Тогава по закон нямате правомощия тук.
Майло се усмихна.
— По закон мога да обикалям казиното, докато намеря Барнаби, да седна на масата му, да действам наистина бавно, непрекъснато да разливам питиетата си и да задавам глупави въпроси. И да вървя след него, докато се движи между масите.
Джовани поклати глава.
— Какво искате от него?
— Приятелката му беше убита преди половин година. Той не е заподозрян, но искам да му задам няколко въпроса.
— И ние сме нови. Заведението отвори преди три месеца и не искаме потокът да секва, ако се досещате какво имам предвид.
— Добре. Тогава, когато излезе в почивка, изпратете го навън. Така няма да ви пречим.
Джовани погледна златния си часовник.
— Барнаби ще почива след час. Ако не създавате проблеми, ще го пусна по-рано.
— Благодаря.
— А през това време искате ли да поиграете?
Майло се усмихна.
— Тази вечер не.
— Добре, излезте и чакайте до камарото, а аз ще го изпратя. Желаете ли нещо за пиене или ядене?
— Не, благодаря. Напоследък някой печелил ли е колата?
— Досега трима. Като свършите с Барнаби, заповядайте да опитате късмета си.
— Ако имах късмет, щях да опитам.
— Коя е любимата ви игра?
— На ченгета и разбойници.
Въпреки всичко, момиче в оскъдна рокля ни донесе две бири и ние ги изпихме, докато стояхме облегнати на хладната стена на казиното и чакахме зад аленото камаро. Наблюдавахме влизащите и излизащите и долавяхме шума от залаганията вътре. Външният паркинг се простираше сякаш до хоризонта, сливайки се с черното пространство и осеяното със звезди небе. Приглушеното бръмчене на мотори и светлините на фаровете очертаваха пътя в далечината, но повечето движение беше тук.
Точно когато изпразнихме чашите, от казиното излезе висок слаб мъж в червена риза. Огледа се. Дългите пръсти на ръцете му се свиваха и отпускаха.
Беше трийсетинагодишен, с гъсти руси коси. Под изгладения черен панталон носеше ботуши с цвят на кремък от биволска кожа. На неокосмената му китка висеше сребърна гривна с тюркоази, а на върлинестия врат — златна верижка. Хубав, но кожата му беше толкова обезобразена от акне, че тази на Майло изглеждаше гладка. На светлината изпъкнаха още няколко недостатъка. Най-ясно се видя голяма подутина на дясното слепоочие. Под лявото ухо имаше малка кръгла лепенка, а на врата — дълбоки бразди.
Майло остави чашата си и излезе пред камарото.
— Господин Барнаби.
Тед се скова и ръцете му се свиха в юмруци.
Майло му показа картата си и това го накара да отстъпи крачка назад.
Майло протегна ръка и Барнаби я пое с нежеланието на човек, чиито длани са мокри.
Майло го дръпна зад аленото камаро.
— За какво е всичко това, по дяволите? Току-що ме уволниха заради вас.
— Манди Райт.
Кафявите му очи спряха да се движат.
— Какво общо има с това полицията в Лос Анджелис?
Майло сложи крак на бронята на камарото.
— Внимавайте — рече Барнаби. — Нова е.
— Не изглеждате много разстроен заради Манди.
— Как да не съм разстроен? Но какво мога да направя след толкова много време? И защо да ме уволняват заради това?
— Ще говоря с Джовани.
— Благодаря. По дяволите, защо трябваше да идвате тук? Защо не ми се обадихте вкъщи?
— Защо те изрита Джовани?
— Не каза нищо, но ме погледна по онзи начин. Познавам тези погледи. Скъсват си задника, за да нямат неприятности, а вие току-що ме превърнахте в проблем.
Барнаби докосна лепенката, натисна я и трепна.
— По дяволите. Току-що наех квартира в Катидрал Сити.
— Защо напуснахте Лас Вегас, след като Манди беше убита?
— Аз… бях потресен. Не исках да виждам хората там.
— И се преместихте?
— Да.
— Къде?
— В Рино.
— А после?
— В Юта.
— Защо Юта?
— Защото съм оттам.
— Мормон ли сте?
— Едно време… Вижте какво, вече казах на ченгетата в Лас Вегас всичко, което знам. А то е нищо. Вероятно някой от клиентите й я е убил. Никога не съм харесвал онова, което тя правеше, но бях много хлътнал по нея, затова не я зарязах. Какво трябва да ви кажа? И защо ченгетата от Лос Анджелис се интересуват?