— А когато не го правеше?
— Изолираше ме.
— Стерилизирали са я, преди да се запознаете. Преди повече от година, така ли?
— Запознахме се година и половина преди Манди да умре. Операцията е била извършена преди това.
— Каза ли къде са я оперирали?
Мимолетно колебание.
— Не.
— Спомена ли името на лекаря?
— Не.
— Каза ли ти нещо друго за него?
— Не, но аз го видях.
— Къде?
— В казиното.
— Кога?
— Може би преди около месец.
— Преди да бъде убита?
— Да.
— Разкажи ми за него.
— Защо, да не е…
Майло вдигна голямата си ръка.
— Разкажи ми, Тед.
— Добре, добре. Работех и я видях да действа. Мотаеше се из казиното в къса черна рокля. Косите й бяха вдигнати. Носеше обеци с фалшиви диаманти. — Той затвори за миг очи, съхранявайки образа й, сетне ги отвори и подръпна червената си риза. — Опитах се да привлека погледа й, евентуално, за да се видим след това. Тя се усмихна широко, после видях, че не се усмихва на мен, а на друг.
— На лекаря.
— Тогава не знаех, че е лекар. Тя ми каза по-късно. Манди мина покрай масата ми. Той седеше другаде. Пред него имаше голяма купчина чипове. Манди каза здрасти на него и на другия. Прегърнаха се и се разцелуваха като стари приятели. Той събра чиповете си и излязоха. На следващия ден й казах, че беше много мило от нейна страна да му каже здрасти. Тя ми рече да не ставам докачлив. Познавала го отдавна. Той бил докторът, който я оперирал. Била му длъжница.
— Какво му е дължала?
— Може да го е направил безплатно, знам ли.
— В замяна?
Барнаби сви рамене.
— Как изглеждаше? — попита Майло.
— Нищо особено. Трийсет и пет — четирийсетгодишен. Но широкоплещест. Като гимнастик. Къса коса. Дръпнати очи като на японец. Хубави дрехи — костюм, вратовръзка и всичко останало.
— А другият?
— Кой другият?
— Нали каза, че имало още един.
— Да, но той беше възрастен. Изглеждаше болен. Кожата му беше жълта. Седеше в инвалидна количка. Докторът го буташе. Може да е бил някой богат пациент, който играе за последен път. В Лас Вегас непрекъснато виждаш такива. Сакати, парализирани.
— Какво каза Манди за тях?
— За възрастния — нищо.
— А за доктора?
— Само, че я оперирал.
— И му била длъжница.
— Да. Някакъв шарлатанин ли е?
— Не. Герой.
Барнаби изглеждаше объркан.
— Спомняш ли си нещо друго?
— Не.
— Добре. Благодаря.
— Няма нищо.
— Адресът на „Виста Чино“ валиден ли е?
— Да.
— А какъв е адресът на къщата, която ще наемаш?
— Какво значение има? Ако сега ме уволнят, няма да мога да я наема.
— За всеки случай.
Тед Барнаби каза улицата и номера. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна.
— Искаш ли да говоря с Джовани? — попита Майло.
— Няма да има полза.
— Както желаеш.
Барнаби спря.
— Направете го, ако искате. Щом това ще ви накара да се почувствате герой.
30
Изиграхме пет ръце „двайсет и едно“, загубихме, благодарихме на шефа на залата, върнахме се на магистралата и препуснахме през пустинята. Сивата луна беше ниско на небето и пясъкът приличаше на сняг.
— Старец в инвалидна количка — казах аз. — Може би Големия Мики Крувински?
Майло се размърда на шофьорската седалка и разкърши врат.
— Или наистина някой богат пациент. Печелел е големи суми и е изпращал парите на „Меди Кал“ за физическата терапия. Един господ знае какви неща върши Крувич за пари.