— Лаптоп — потвърди Робърт.
— Виждам. — Очите й се напълниха със сълзи.
— „Уърд“ и някои други програми вече са инсталирани. Ти спомена, че искаш да станеш писателка. Надявам се, че компютърът ще ти помогне.
— Не мога да повярвам, че си го запомнил. — Радостта в гласа й беше заразителна. Тя се надигна и го целуна по бузата.
Той се почувства неловко.
— Дано да си гладна — добави Робърт, направи й знак да почака и излезе от стаята. След миг се появи отново с две огромни купи с храна, увити в лепкаво прозрачно фолио. — С поздрав от Карлос и съпругата му.
Моли се изуми.
— Брей, колко много ядене — усмихна се тя. — Може да предложа нещо на другите пациенти. Ще остане.
— Ще бъде много мило от твоя страна. Моли, искам да те питам нещо — добави той с по-сериозен тон.
— Предпазителят на пистолета ми беше спуснат. Знам, защото аз го щракнах.
Тя кимна срамежливо.
— Да, но аз го освободих.
— От къде знаеш как се прави?
— От господин Хигинс.
Робърт се намръщи.
— Той и съпругата му бяха собственици на ресторанта в Линуд, където работех. Бяха ги обирали толкова много пъти, че държаха един пистолет зад тезгяха и друг в кухнята. Те се погрижиха всички, които работят там, да знаят как да използват оръжията, ако се наложи. Знам как да презареждам, да слагам патрон в гнездото, да го изваждам, да запъвам ударника и да проверявам предпазителя.
Хънтър се усмихна.
— Да ме вземат дяволите. Само в Съединените американски щати може да си намериш работа в ресторант, където да те научат не само да сервираш, но и да боравиш с огнестрелни оръжия.
Миловидна медицинска сестра тихо почука на вратата.
— Съжалявам, детективе, но тя трябва да си почива.
— Добре. — Робърт взе якето си. — Утре ще дойда да те видя пак, хлапе.
— Робърт — извика Моли, когато той стигна до вратата. — Благодаря ти за всичко. За подаръка, за това, че си запомнил какво съм ти казала, и защото ми помагаш и спаси живота ми.
Той се обърна към нея и се усмихна.
— И аз ти благодаря, че спаси живота ми.