Вратата се затвори зад тях. Хънтър почувства мъчителното безпокойство, което го обземаше с първите стъпки към всяко ново местопрестъпление.
Криминалистите ги чуха, че се приближават, престанаха да работят и неспокойно вдигнаха глави. Двамата детективи се отправиха към тях и спряха пред стъпалата на олтара.
Навсякъде имаше кръв.
— Исусе! — измънка Гарсия и закри с ръце устата и носа си. — Какво е това, по дяволите?
4.
Зимата в Града на ангелите е мека в сравнение с повечето части на САЩ. Температурата рядко спада под плюс десет градуса, но за жителите на Лос Анджелис това е достатъчно студено. Към шест без петнайсет сутринта започна да ръми студен дъжд. Полицай Иън Хопкинс избърса мобилния си телефон в ръкава на униформената си куртка и после направи още една снимка на зяпачите пред църквата.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — попита Джъстин Нортън, едното от двете ченгета, пристигнали първи на местопрестъплението.
— Снимам — ухили се Хопкинс.
— Защо? Да не изпитваш извратен интерес към местопрестъпления?
— От отдел „Убийства“ ме помолиха.
Нортън го погледна иронично.
— Не съм сигурен дали си забелязал, но местопрестъплението е натам. — Посочи с палец над рамото си към църквата зад него.
— Детективът не иска снимки на църквата, а на тълпата.
Този път Нортън се намръщи разтревожено.
— Каза ли ти защо?
Хопкинс поклати глава.
— И защо държиш телефона на височината на гърдите, вместо да го доближиш до окото си?
— Той не иска тълпата да разбере, че я снимат. Опитвам се да бъда дискретен.
— Детективите от отдел „Убийства“… — Ченгето почука с показалец по слепоочието си. — Хлопа им дъската. Нали разбираш какво искам да кажа?
Хопкинс повдигна рамене.
— Мисля, че направих достатъчно снимки. Пък и дъждът ще прецака телефона ми, ако не внимавам. Хей… — подвикна, когато Нортън тръгна. — Какво се е случило там вътре?
Ченгето се обърна бавно и го погледна в очите.
— Нов си в полицията, нали?
— Тази седмица ще станат три месеца.
Нортън се ухили.
— Аз съм ченге от седем години — спокойно поясни той и нахлупи фуражката по-ниско над очите си. — Повярвай ми, виждал съм много ужасяващи неща, но това тук е невероятно. В града има злодеи. За твое добро направи снимките и се залови със следващата си задача. Няма да искаш онова там вътре да се запечата в паметта ти още в началото на кариерата ти. Повярвай ми.
5.
Хънтър стоеше абсолютно неподвижно. Очите му възприемаха сцената и адреналинът нахлуваше в сетивата му. Върху каменния под на изповедалнята, обграден от локва кръв, лежеше по гръб обезглавеният труп на слаб, среден на ръст мъж, облечен в расо на свещеник. Тялото умишлено беше положено така. Краката бяха изпънати и ръцете скръстени на гърдите, но Робърт се беше съсредоточил върху главата.
Кучешка глава.
Беше прикрепена за кол, а после забита на мястото на отрязания врат и придаваше на трупа гротескния вид на мутант между човек и куче.
— Шокираща гледка, а? — попита Майкъл Бриндъл, главният криминалист по случая, докато вървеше към двамата детективи.
Робърт се изправи и го погледна. Гарсия не можеше да откъсне очи от трупа.
— Здравей, Майк — рече Хънтър.
Бриндъл наближаваше петдесетте, беше висок и слаб като върлина и определено един от най-добрите криминалисти в Лос Анджелис.
— Как е безсънието ти? — попита той.
— Както обикновено — отвърна Робърт и повдигна рамене.
Хроничното безсъние на Хънтър не беше тайна. Беше започнало след смъртта на майка му, когато той беше на седем, и с течение на годините се засили. Той знаеше, че това е защитен механизъм на съзнанието, за да не сънува ужасяващите кошмари, и вместо да се бори, се научи да живее с него. Съумяваше да живее с три, а ако се наложеше и само два часа сън.
— Какво знаем? — спокойно попита той.
— Току-що започнахме. Дойдохме преди петнайсетина минути и засега знам колкото теб с едно изключение. — Бриндъл посочи трупа. — Изглежда, че това е отец Фабиан.
— Изглежда? — Очите на Хънтър инстинктивно претърсиха помещението. — Не сте ли намерили главата?
— Още не — отговори Майк и погледна въпросително другите двама криминалисти, които поклатиха глави.