В кабинета на Дан Тайлър настъпи неловко мълчание. Двамата детективи се спогледаха.
— Имате ли имената на всички, които са поискали да разгледат къщата? — попита Робърт и кимна към дневника на Тайлър.
— Навик ми е. Не върша бизнес с никого, преди да съм го проучил. Въпреки че вече не мога да се насиля да живея там, къщата все още е много скъпа на сърцето ми и не бих я продал на човек, който няма да я оцени, например строителен предприемач. Ще я събори и ще построи нещо друго.
— Предполагам, че проучвате само купувачи, които са направили реална оферта?
Тайлър кимна апатично.
— Няма смисъл да си губя времето и парите за някого, който само гледа. — Поклати глава, сякаш беше направил грешка. — И все пак трябваше да го проверя.
— Мъжът сигурно е използвал фалшиво име — рече Хънтър. — Вероятно нямаше да намерите нищо за него.
— И това щеше да бъде предупредителен сигнал. — Тайлър погледна Робърт в очите. — Имам работа с много богати хора, детективе. Всичките са „горди“ от постиженията си. За повечето от тях това е игра на перчене, нещо като „моят е по-голям от твоя“. Човек с несъществуващо минало, който смята да купи къща за четири милиона долара, за мен е ясен знак да внимавам.
Робърт кимна разбиращо.
— Ако не възразявате, бих искал копие на списъка с имената, които госпожица Райли ви е дала през тези осем месеца.
— Разбира се. — Тайлър бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си и му даде напечатан списък. Имената бяха седем.
Робърт се вгледа недоумяващо в Тайлър, който се подсмихна.
— Така печеля парите си, детективе. Трябва да бъда логичен, практичен и преди всичко, да мисля няколко хода напред. Беше логично да се досетя, че ще поискате списък с имената.
Хънтър мълчаливо прочете имената. Никое не се отличаваше с нищо особено.
— Никой от тях не направи оферта — продължи Тайлър — и не съм искал проверка. — Той стана и се приближи до барчето. — Сигурни ли сте, че не желаете нищо?
— Не, благодаря.
Тайлър си наля бърбън.
— Трудно ми е да повярвам, че на място, което ми е донесло най-щастливите дни в живота, е бил извършен такъв чудовищен акт. — Той отпи от чашата. — Вярно ли е онова, което прочетох във вестниците? — Тайлър се поколеба за миг. — Наистина ли убиецът е използвал камината, за да изгори Аманда Райли?
Робърт само кимна.
Погледът на Тайлър стана унесен и Хънтър разбра, че спомените му са се върнали към къщата, всекидневната и камината, които познава много добре. Той преглътна и бързо отпи от бърбъна.
— Същият ли убиец е обезглавил свещеника миналата седмица?
— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците — отговори Гарсия.
— Не вярвам и затова питам.
— В момента всичко се гради на догадки — излъга Робърт.
Тайлър се приближи до големия прозорец, който предлагаше панорамна гледка към финансовия район на Лос Анджелис.
— Градът се промени много. Мисля, че вече не го разбирам.
— Разбирали ли сте го някога? — попита Карлос.
— Добре го казахте — усмихна се Тайлър.
— Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа снимки, направени в къщата — рече Хънтър и веднага забеляза безпокойството на домакина. — Не се притеснявайте. Не са снимки на жертвата.
Тайлър се втренчи в чашата си. Нещо го измъчваше. Робърт се досети какво. Снимките щяха да донесат спомени за къщата и съпругата му.
— Знам, че е трудно.
Тайлър поклати глава и се върна до бюрото си.
— Всичко е наред, детективе.
Хънтър сложи няколко снимки на бюрото му. Всичките показваха всекидневната в къщата в Малибу.
— Питахме се дали нещо на тези снимки ще ви се стори странно или не на място.
Тайлър разгледа фотографиите.
— Трудно е да се каже. От осем месеца не съм стъпвал в къщата. От фирмата за почистване може да са разместили нещата.
— Разбираме, но може би нещо ще привлече погледа ви.
Тайлър изпи питието си, събра снимките на купчина и седна на стола си. Разгледа ги внимателно една по една, като понякога се мръщеше, а друг път присвиваше очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Детективите наблюдаваха реакциите му. На половината купчина той спря. Нещо беше приковало вниманието му.