— Това е странното. Никога не сме имали неприятности. Всички обичаха отец Фабиан.
— А влизане с взлом в църквата или спалните помещения?
— Не, никога. Нямаме нищо ценно.
Робърт кимна.
— Какво стана после?
— Не знаех какво да правя. Знаех, че няма начин да почистя църквата и да приготвя всичко за литургията в шест и половина. Отидох от другата страна на олтара и тогава го видях. На пода до изповедалнята. Паникьосах се. Помислих, че е Дяволът.
— Дяволът? — Хънтър озадачено повдигна вежди.
Ермано отново се разрида.
— Човекът с кучешката глава беше облян в кръв. Приличаше на Дявола, но беше отец Фабиан.
— Как го позна? — попита Карлос.
— По пръстена.
— Какъв пръстен?
— Голям златен пръстен с изображение на Свети Георги, който убива змея с лявата си ръка — отвърна Робърт, вдигна ръка и размаха безименния си пръст.
Гарсия прехапа устни, притеснен, че не е забелязал пръстена в църквата.
— Точно така — смаяно потвърди послушникът. — Отец Фабиан никога не го сваляше от ръката си. Каза ми, че е подарък от баба му. Щом видях пръстена, разбрах, че е той, отец Фабиан. — Момчето се разплака и закри лице с ръцете си. Тялото му се разтърсваше от ридания.
10.
Хънтър отлично разбираше, че скръбта и мълчанието са идеални партньори. Много пъти беше виждал хора, които изпадат в шок след откриването на труп. Той предложи на младия послушник още една хартиена кърпичка и го изчака да избърше сълзите си. Ермано най-после вдигна глава и го погледна. Очите му бяха зачервени.
— Не разбирам защо някой би сторил такова нещо на отец Фабиан. Той никого не беше обидил или наранил. Винаги беше готов да помогне на всеки, по което и да е време. Ако някой се нуждаеше от него, се притичваше на помощ.
Робърт заговори спокойно и уверено:
— Ермано, виждаш ми се интелигентно момче и няма да те лъжа. В момента не знам отговорите, но ти обещавам, че ще направим всичко възможно да ги намерим. Ако нямаш нищо против, трябва да ти зададем още няколко въпроса.
Младежът се изсекна в хартиената кърпичка и нервно кимна.
Хънтър извади писалка и тефтерче от джоба на якето си.
— Кога видя за последен път отец Фабиан?
— Снощи, точно преди да започнат изповедите.
— В колко часа започнаха?
— В девет без петнайсет.
— Толкова късно? — намеси се Гарсия.
— Обикновено изповедите са от четири до пет следобед — обясни Ермано, — но в седмиците преди Коледа са много повече. Следобедите не стигат да се изповядат всички, които идват. Отец Фабиан провеждаше втори сеанс около час, преди да затворим.
Робърт записа нещо в тефтерчето си.
— Излязох от църквата, прибрах се в стаята си, казах си молитвите и си легнах. Бях станал в четири и половина.
— Чу ли нещо, след като си легна? — Хънтър огледа стаята.
— Не.
Робърт не се изненада, че Ермано не е чул нищо. Стаята му се намираше в отделна малка пристройка в задната част на църквата. Нищо не можеше да се чуе през затворените врати и дебелите стени.
— Предполагам, че стаята на отец Фабиан е по-нататък по коридора. Следващата врата? — попита и леко посочи с глава.
— Да. — Послушникът потърка затворените си клепачи и после бавно кимна. Една самотна сълза се търкулна по върха на зачервения му, подпухнал нос.
Робърт му даде няколко секунди и сетне продължи:
— Забеляза ли дали отец Фабиан изглежда различен през последните няколко дни? Може би притеснен или нервен?
Ермано си пое дълбоко дъх през носа.
— Не спеше добре. Понякога нощем го чувах да се моли в стаята си.
Хънтър се облегна назад на леглото и надигна края на тежката завеса с писалката си.
— Казваш, че чистиш църквата, така ли? Чистиш ли и пристройката, включително стаята на отец Фабиан?
— Не неговата стая. Отецът държеше на уединението си. Винаги заключваше вратата. Сам чистеше стаята си.
На Робърт това му се видя странно.
— Може ли да влезем в стаята му?
Момчето плахо поклати глава.
— Само отец Фабиан имаше ключ.
Хънтър затвори тефтерчето и го пъхна в джоба си. Стана и бързо огледа религиозните картини на стените.
— Знаеш ли истинското му име? — попита, когато послушникът се приближи до вратата.
Гарсия погледна недоумяващо партньора си.
Момчето се обърна към детективите.