Детективът се намръщи.
— Мемориалния парк?
Кенеди кимна.
— Съпругата му е погребана там. Господин Дейвис прекарва повечето си свободно време, като й говори. — Той повдигна рамене, сякаш това беше нещо ненормално.
79.
Дарнъл Дъглас нетърпеливо наблюдаваше мъжа, който оглеждаше черния кадилак „Ескалейд“ на паркинга. Той продаваше коли от петнайсет години и се гордееше със способността си да различава истинските купувачи от зяпачите, които само гледаха. Високият господин със скъпо черно палто имаше сериозни намерения.
Дарнъл хвърли бърз поглед на отражението си във витрината на магазина. Той беше хубав чернокож мъж с обръсната глава и перфектно оформена брадичка над четвъртитата челюст. Дарнъл оправи вратовръзката си на сини и бели карета и тръгна към клиента.
— Красавица е, нали? — попита той и се усмихна приветливо, но не твърде въодушевено.
Купувачът кимна и се приближи до предницата на колата.
— Карана е само шест хиляди и петстотин километра. Собственикът е трябвало да се отърве от нея поради финансови проблеми.
Клиентът отвори вратата на шофьорското място. Автомобилът беше в безупречно състояние и отвън, и отвътре.
— Още мирише на ново, нали? — продължи Дарнъл, но стоеше на разстояние. Знаеше, че добрите купувачи не обичат да им се натрапват. Той изчака още няколко секунди и после предложи нова информация: — Страхотно е, че това е нова кола на цена на употребявана.
— Може ли да седна вътре? — най-сетне попита мъжът с тексаски акцент.
— Разбира се — кимна Дарнъл. — Няма да намерите по-удобна кола. Кадилакът е американският ролс-ройс.
Потенциалният купувач седна и хвана волана с две ръце като хлапе на детска площадка. Устните му се извиха в доволна усмивка и Дарнъл разбра, че го е спечелил.
— Колко харчи?
— С четири литра изминава двайсет километра градско и трийсет километра на магистрала.
— Наистина ли?
— Уверявам ви, невероятна е.
Клиентът отново се усмихна.
— Вижте какво — рече Дарнъл и се приближи до вратата на шофьора. — Ще отида да взема ключовете и ще направим едно кръгче. Какво ще кажете?
Човекът се замисли и после кимна.
— Добре.
— Чудесно. Ей сега ще се върна, господин…
— Търнър. — Мъжът протегна ръка. — Райън Търнър.
80.
Гарсия почука на вратата с номер 3-В и изчака една минута, но никой не отвори. Мемориалният парк „Рузвелт“ беше от другата страна на улицата, срещу гимназията в Гардена. Тъй като директорът Кенеди беше описал как изглежда господин Дейвис, той скоро намери добродушния, наближаващ седемдесетте мъж, който седеше на каменна пейка пред тихата розова градина. Носеше мека шапка с малка периферия и напомни на Гарсия за дядо му. Сбръчканите му устни се движеха и мърмореха нещо, което само той чуваше.
— Господин Дейвис? — попита Карлос, докато се приближаваше към пейката.
Възрастният мъж се стресна, като чу името си, и вдигна глава. Той видя, че Гарсия се е изправил над него, присви очи, сякаш гледаше право срещу слънцето, и потърси сред хилядите лица в паметта си, за да намери съответствие.
— Казвам се Карлос Гарсия.
Господин Дейвис сбърчи чело и се помъчи да си спомни дали името му говори нещо.
— Не ме познавате — продължи Гарсия, показа значката си и сложи край на опитите на стария човек да се сети. — Детектив съм от лосанджелиската полиция. — Хрумна му, че е по-добре да не споменава, че е от отдел „Убийства“. Това изнервяше повечето порядъчни граждани.
— Проблем ли има? — с немощен и разтревожен глас попита Дейвис. — Нещастен случай ли е станал в училището? — Безпокойството в очите му беше трогателно.
Карлос се усмихна мило и му каза, че няма за какво да се тревожи, а после обясни причината за изненадващото си посещение, но внимаваше да не спомене, че Аманда Райли е убита.
— Директорът Кенеди ми каза, че може да ми осигурите достъп до складовите помещения и може би дори да ми помогнете да прегледам снимките.
— С удоволствие ще ви помогна. — Възрастният човек кимна и положи усилия да се изправи. Погледът му пак се отправи към розовата градина. Той вдигна осеяната си със старчески петна ръка и махна. — Довиждане, Бела. Ще дойда след два дни.
В голямата розова градина в мемориалния парк „Рузвелт“ бяха разпръснати кремирани останки на мъртъвци. Гарсия също кимна почтително, сякаш и той се сбогуваше.